Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 78

Останалите обитатели на къщата: Джон и жена му, прислужницата Лия и гувернантката-французойка Софи — бяха напълно порядъчни хора, обаче у тях нямаше нищо изключително. Със Софи аз говорех на френски и понякога я питах за родината й, но тя нямаше способност нито да описва, нито да разказва и обикновено даваше такива вяли и неопределени отговори, че те можеха по-скоро да намалят, отколкото да засилят охотата да я разпитваш.

Минаха октомври, ноември и декември. През един януарски следобед мисис Феърфакс ме помоли да не занимавам Адел, защото била настинала, и тъй като Адел така горещо подкрепи тази молба, че си спомних радостта, която ми доставяха подобни непредвидени празници, когато бях малка, дадох съгласието си, считайки, че не е зле да проявя известна отстъпчивост. Беше хубав, спокоен ден, макар и много студен. Дотегна ми да седя цяла сутрин в библиотеката, без да мръдна от стола си. Мисис Феърфакс току-що бе написала едно писмо, което трябваше да се пусне в пощата, така че аз сложих шапката и наметалото си и й предложих да го занеса в Хей; дотам имаше само две мили и разходката щеше да бъде приятна. Като настаних удобно Адел в едно малко столче до камината в стаята на мисис Феърфакс и й дадох най-хубавата восъчна кукла (която държах обикновено в едно чекмедже, увита в станиол), а също и една книжка, аз отвърнах е целувка на думите: „Върнете се по-скоро, моя мила, моя скъпа мадмоазел Жанет!“, и излязох.

Земята беше скована от студ, въздухът неподвижен, по пътя нямаше жива душа. Отначало вървях бързо, за да се сгрея, после забавих хода си, за да се наслаждавам напълно на удоволствието, което ми доставяше тази зимна разходка. Беше три часът; черковната камбана удари тържествено, когато минах покрай нея. Угасващият ден и бледото слънце, което се плъзгаше ниско над хоризонта, придаваха особено очарование на този час. Бях се отдалечила вече на една миля от Торнфийлд и вървях по тесен път, известен лете с цъфналите край него шипки, а есен — с лешници и къпини. Дори сега тук-таме се червенееха някои лакомства — глогини и шипки. Но главната прелест на този път през зимата се криеше в пълната му безлюдност и тишина. Ако подухнеше вятър, той не предизвикваше дори най-леко шумолене, тъй като тук не растеше нито един ясен, нито някое вечнозелено дърво. А голите глогове и лески бяха безмълвни като белите изтъркани камъни, с които бе настлан пътят. От двете му страни надлъж и шир се простираха само поля, но по тях не пасяха стада; а малките кафяви птички, пърхащи от време на време в живия плет, приличаха на самотни пожълтели листа, които са забравили да паднат.