Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 74

— Добре, но обичате ли самия него независимо от това, че има много земя? Обичате ли го заради качествата му?

— Аз нямам причина да го ненавиждам и вярвам, че арендаторите му го смятат за справедлив и щедър земевладелец; ала той никога не е живял по-продължително време тук.

— Но нима мистър Рочестър няма по-особени черти? Какъв е, с една дума, характерът му?

— О! Характерът му е безупречен, убедена съм в това. И все пак той е може би малко особен: мистър Рочестър е пътувал много и е видял много страни. Мога смело да кажа, че той е умен; но никога не съм говорила по-дълго с него.

— В какво отношение е особен?

— Не зная; трудно е да се каже: то не те поразява направо, но го чувствуваш, когато ти говори: не си винаги сигурен дали се шегува, или е сериозен, дали е доволен, или не; не можеш да разбереш такъв човек напълно или, накъсо, поне аз не мога да го разбера. Ала то няма значение, той е много добър господар.

Ето всичко, което чух от мисис Феърфакс за нейния и моя работодател. Има люде, които не са в състояние да обрисуват нечий характер, нито да забележат и опишат основните качества на хора или предмети; добрата дама очевидно беше от тях: моите въпроси я учудиха, но не я накараха да се замисли. Мистър Рочестър си оставаше за нея мистър Рочестър — благородник, собственик на земя и нищо повече; тя не питаше и не се интересуваше за нищо повече и очевидно желанието ми да получа по-определена представа за тази личност я учудваше.

Когато напуснахме столовата, мисис Феърфакс предложи да ми покаже останалите стаи; аз я последвах из етажите, изпълнена с възхищение, защото всичко бе добре наредено и прекрасно. Просторните предни стаи ми се сториха много разкошни, а някои от стаите на третия етаж, макар мрачни и ниски, бяха интересни с античния си дух. Мебелировката на долните стаи била от време на време подменяна съобразно модата и старите мебели донасяни тук; на оскъдната светлина, която се промъкваше през тесните им прозорци, аз видях легла от преди сто години, дъбови и орехови сандъци със старинна резба, изобразяваща палмови клонки и глави на херувими — те приличаха на староеврейски ковчези; множество едновремешни столове, тесни и с високи облегала, и по-старомодни от тях табуретки — изтърканата бродерия на седалките им, шита от пръсти, които се бяха превърнали в прах преди две поколения, още личеше. С всички тези реликви третият етаж напомняше убежище на миналото — параклис на възпоминанията. Харесваше ми покоят и мракът на тези стаи през деня, както и необикновеността им, но в никакъв случай не бих пожелала да прекарам нощта в едно от тези широки, масивни легла; някои от стаите имаха дъбови врати, а други — старовремски английски завеси на прозорците с много плътна бродерия, която изобразяваше странни цветя, по-странни птици и още по-странни хора — всичко това би изглеждало наистина чудновато, осветено от бледите лъчи на луната.

— Слугите тук ли спят? — попитах аз.

— Не, те заемат няколко по-малко стаи в задната част; тук не спи никой, затова човек е почти склонен да мисли, че ако в имението Торнфийлд витае дух, ето къде ще е неговото убежище.