Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 72

— Живях отдавна там с мама; но тя отиде при светата Дева. Мама ме учеше да танцувам, да пея и да декламирам. Много господа и дами идваха да видят мама и аз танцувах пред тях или седях на коленете им и им пеех. Това ми харесваше. Искате ли да ви попея сега?

Тъй като Адел беше закусила, аз й позволих да прояви тази своя способност. Тя слезе от стола си, дойде при мен и се настани на коленете ми; после, сключила скромно малките си ръчички отпред, полюлявайки назад къдриците си и вдигнала очи към тавана, започна да пее ария от някаква опера. Това бе песента на една изоставена жена, която, след като скърби поради коварната измяна на своя любим, призовавана помощ гордостта; тя иска от камериерката си да я накичи с най-блестящите бисери и да я облече в най-богатите одежди и решава да срещне измамника още същата вечер на един бал, като с безгрижното си поведение му покаже, че неговата измяна никак не я вълнува.

Темата на песента изглеждаше съвсем неподходяща за едно дете; предполагам, че целта е била да се покаже как звучат трелите на любовта и ревността в едни детски устица, обаче търсенето на такъв ефект говореше за много лош вкус, поне аз така мислех.

Адел изпя арията мелодично и с наивитета, присъщ за възрастта й. След това тя слезе от скута ми и каза:

— А сега, мадмоазел, ще ви изпълня едно стихотворение.

Като зае подходяща поза, тя започна „La ligue des rats“¹⁷ — басня от Лафонтен. Декламираше малкото стихотворение с усет за препинателни знаци и дикция, богатство на гласа и подходящи жестове, нещо наистина удивително за нейните години, което показваше, че е била грижливо подготвяна.

— От майка си ли знаеш тази басня? — запитах аз.

— Да; тя често обичаше да я декламира така: „Qu’avez-vous donc? Lui dit un de ces rats; parlez!“ Тя ме караше да вдигам ръка — ей така, — за да не забравям да повиша тона при въпроса. Сега да ви потанцувам ли?

— Не, това бе достатъчно; когато майка ти отиде, както казваш ти, при светата Дева, при кого остана да живееш?

— При мадам Фредерик и мъжа й; тя се грижеше за мен, без да ми е роднина. Изглежда, беше бедна, защото нямаше такава хубава къща като мамината. Не останах дълго там. Мистър Рочестър ме попита дали искам да живея при него в Англия и аз казах „да“, защото познавах мистър Рочестър преди мадам Фредерик и защото бе винаги добър към мен и ми подаряваше хубави дрехи и играчки; но, както виждате, той не удържа на думата си — доведе ме в Англия, а се върна сам и никак не го виждам.

След закуска Адел и аз отидохме в библиотеката — изглежда, мистър Рочестър бе наредил да се занимаваме там. Повечето книги бяха заключени зад стъклените врати, но един от шкафовете беше отворен и в него имаше всичко, което би ни потрябвало при елементарна работа, както и по-леки книги: стихове, биографии, пътешествия, два-три рицарски романа и други. Предполагам, че той бе сметнал тази литература за напълно достатъчна за нуждите на гувернантката. И наистина засега тя ме задоволяваше на пълно; в сравнение с нищожния брой книги, които бях успяла да открия след дълго ровене в Лоуд, тези книги ми предлагаха богат извор на знание и забавление. В библиотеката имаше и малко пиано, съвсем ново и с чудесен тон, статив за рисуване и два глобуса.