Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 75

— Така мисля и аз; но в къщата няма дух, нали?

— Никога не съм чувала подобно нещо — отвърна мисис Феърфакс с усмивка.

— А преди? Няма ли някакви легенди или поверия за духове?

— Мисля, че не. И въпреки това се говори, че Рочестъровци са били по-скоро буйни, отколкото спокойни хора; може би затова почиват сега мирно в гробовете си.

— Да, „те спят спокойно след треската капризна на живота“ — прошепнах аз и тъй като тя се отдалечаваше, додадох: — Къде отивате сега, мисис Феърфакс?

— На покрива. Ще дойдете ли да видите каква гледка се разкрива оттам?

Тръгнах мълчаливо след нея към тавана по едни много тесни стълби и оттам по друга стълба и през един отвор с капак излязохме на покрива на къщата. Сега бях на еднаква височина с гарвановите гнезда и можех да надникна в тях. Когато се наведох над бойниците и погледнах надолу, видях цялата околност като на карта: яркозелената кадифена морава, плътно опасала сивата сграда; полето, простряло се широко като голям парк, осеяно със стари дървета; гората, пожълтяла и посърнала, прорязана от една пътека, обрасла с по-зелени от листата на дърветата мъхове; черквата край пътната врата, пътя и притихналите хълмове, които сякаш си почиваха, огрени от лъчите на есенното слънце; хоризонта, опрял в приветливото небе — лазурно, изпъстрено с перлени облаци. В тази гледка нямаше нищо необикновено, но тя радваше окото. Когато извърнах поглед от нея и се проврях надолу през отвора на покрива, просто не виждах стъпалата на стълбата — таванът ми изглеждаше тъмен като гробница в сравнение със синия небесен свод и озарения от слънчеви лъчи пейзаж — горичката, пасбището и зеления хълм, с имението в средата, който бях наблюдавала с възхищение.

Мисис Феърфакс остана за момент след мен, за да затвори капака, а аз, като опипвах пътя си, намерих изхода от тавана и заслизах по тясната стълба. После тръгнах бавно по дългия коридор, където извеждаше стълбата и който разделяше предните от задните стаи на третия етаж: тесен, прихлупен и тъмен, само с едно малко прозорче в другия му край, с двете си редици малки черни врати, всичките затворени, той приличаше на коридор в замъка на Синята брада¹⁹.

Както крачех тихо, чух нещо, което най-малко очаквах. да чуя в толкова тихо място — смях. Това бе странен смях: ясен, пресилен, перален. Аз се спрях. Смехът престана, но само за миг; сетне се разнесе отново по-силно: първия път, макар и ясен, той беше много тих. Той остро отекна, сякаш се повтаряше във всяка самотна стая, въпреки че идваше само от една, и аз бих могла да посоча вратата й.

— Мисис Феърфакс! — извиках аз, тъй като в момента я чух да слива по голямата стълба. — Чухте ли силния смях? Кой се смееше?

— Сигурно някоя от прислужниците — отвърна тя. — Трябва да е Грейс Пул.

— Чухте ли смеха й? — запитах отново аз.

— Да, много добре; често я чувам да се смее така: тя шие в една от тези стаи. Понякога и Лия е при нея; когато са двете, те често са много шумни.