Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 70

Аз още се любувах на спокойната гледка и приятния свеж въздух, слушах с удоволствие граченето на гарваните и разглеждах широката извехтяла фасада на дома, чудейки се колко огромно жилище е той за една самотна дребна женица като мисис Феърфакс, когато тя се появи на входа.

— Охо! Вече сте на крак? — каза тя. — Виждам, много сте ранобудна.

Отидох при нея; тя ме посрещна с мила целувка и ми стисна ръката.

— Как ви се вижда Торнфийлд? — попита мисис Феърфакс. Казах й, че много ми харесва.

— Да — рече тя. — Мястото е хубаво, но се страхувам, че ще бъде занемарено, ако мистър Рочестър не разбере необходимостта да стои тук постоянно или поне да идва по-често: големите имения и хубавите градини изискват стопанинът им постоянно да ги наглежда.

— Мистър Рочестър! — възкликнах аз. — Кой е той?

— Собственикът на Торнфийлд — отвърна тя спокойно. — Не знаехте ли, че се казва Рочестър?

Разбира се, не знаех — никога не бях чувала за него; но възрастната дама, изглежда, смяташе, че това е известен на всички факт, който се разбира от само себе си.

— Мислех — продължих аз, — че Торнфийлд е ваша собственост.

— Моя ли? Божичко, каква странна мисъл, дете! Моя! Аз съм само икономката-управителка. Впрочем аз съм далечна роднина на Рочестъровци или по-право те са роднини на мъжа ми: той бе свещеник на Хей — онова селце на отсрещния хълм — и служеше в ей тази черква до имението. Моминското име на майката на мистър Рочестър е Феърфакс — тя е втора братовчедка на мъжа ми; но никога не съм разчитала на това родство; всъщност то за мен не значи нищо и аз се чувствувам като съвсем обикновена икономка; работодателят ми е винаги вежлив и това ми стига.

— А малкото момиче, ученичката ми?

— Тя е под опеката на мистър Рочестър; той ме упълномощи да й намеря гувернантка. Възнамерява да й даде образование в Н-ското графство. Ето я, идва със своята bonne, както нарича бавачката си.

Най-после загадката бе разкрита: тази приветлива и любезна вдовичка не бе видна дама, а зависим човек като мен. От това симпатиите ми към нея не намаляха; напротив, зарадвах се още повече. Значи, равенството между нас беше действително, а не резултат на специално благоволение към мен от нейна страна. Толкова по-добре — ще мога да се държа с нея напълно свободно.

Докато си мислех това, едно малко момиче дотича при нас откъм моравата. След него вървеше някаква жена. Погледнах ученичката си; тя, струва ми се, не ме забеляза веднага; беше съвсем дете, може би седем или осемгодишно, слабичко, с бледо, дребно личице и буйна коса, чиито къдрици стигаха до кръста му.

— Добро утро, мис Адейла — каза мисис Феърфакс. — Елате да поговорите с дамата, която ще ви учи, за да станете един ден образована жена.