Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 69

Станах и се облякох грижливо — по необходимост се обличах простичко, защото нямах нито една дреха, която да не е прекалено скромна, но все пак гледах да съм винаги спретната: бях такава по природа. Никога не проявявах небрежност към външния си вид и държах на впечатлението, което ще направя на хората; ето защо всякога се стремях да изглеждам колкото може по-добре и да се харесвам, разбира се, доколкото е възможно, защото не бях красавица. Понякога съжалявах, че не съм по-хубава: искаше ми се да имам румени бузи, правилен нос и мънички розови устни, да бъда висока, с внушителна външност и с безупречна фигура; чувствувах се нещастна, задето съм тъй дребна, бледа, с подчертано неправилни черти. Но защо бяха тези амбиции и тези съжаления? Трудно бих могла да отговоря: тогава този въпрос не ми беше достатъчно ясен; и все пак аз имах причини за това — логични, естествени причини. Когато сресах косата си много гладко, облякох черната си рокля — тя, колкото и да приличаше на попско расо, имаше това ценно качество, че ми стоеше добре — и нагласих чистата си бяла якичка, реших, че приличието налага да се явя пред мисис Феърфакс и че новата ми ученичка ако не друго, поне няма да се отврати от мен. Отворих прозореца на стаята си, проверих дали на тоалетната масичка всичко е на място и в добър ред и излязох.

Като изминах дългия, застлан с пътеки коридор, аз слязох по хлъзгавите дъбови стълби, след това достигнах хола, където се спрях за малко и разгледах някои от картините по стените (спомням си, че една от тях изобразяваше мрачен човек в броня, а друга — дама с напудрена коса и огърлица от перли), бронзовата лампа, която висеше от тавана, големия стенен часовник в дъбова кутия с интересна резба, почерняла като абанос от времето и постоянното изтриване. Всичко ми се струваше много разкошно и внушително — тогава почти не бях свикнала на великолепие. Стъклената врата на хола стоеше отворена; прекрачих прага. Навън беше хубаво есенно утро; слънцето сипеше приятни лъчи върху пожълтелите горички и още зелените поля; като вървях по моравата, огледах фасадата на къщата. Тя беше триетажна, не много грамадна, но все пак доста голяма: къща на благородник от по-средна ръка. Бойниците, които опасваха покрива, й придаваха живописен вид. Сивата фасада се очертаваше на фона на едно тъмно петно — много гарванови гнезда, чиито грачещи обитатели бяха във въздуха: те летяха над моравата и парка и кацаха на една голяма ливада, заобиколена с полегнала ограда, където растяха в редица големи стари глогове — здрави, чепати и клонести като дъбове; сетих се веднага, че те са дали названието на имението.¹³ По-далеч се издигаха хълмове: не тъй величествени и стръмни като хълмовете край Лоуд, не бариери, отделящи външния свят, но все пак мълчаливи и самотни хълмове, които създаваха в Торнфийлд атмосфера на уединение, каквато не предполагах, че може да съществува толкова близо до шумния Милкоут. Малко селце, чиито покриви се губеха сред дърветата, беше пръснато по склона на един от тези хълмове; тукашната черква бе близо до Торнфийлд; старата й часовникова кула се подаваше иззад една могила между сградата на имението и пътната врата.