Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 65

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Новата глава в. един роман представлява нещо като нова сцена в пиеса и сега, когато вдигам завесата, читателю, трябва да си представиш, че виждаш стая в странноприемницата „Джордж“ в Милкоут: с едри шарки на книжните тапети по стените, с килим, мебелировка, украшения на камината, фотографии, в това число портрет на Джордж III, Уелския принц и „Смъртта на Волфе“ — с една дума, обстановка като във всяка странноприемница. Стаята се осветява от една петролна лампа, закачена на тавана, както и от чудесния огън, до който седя с наметало и шапка; маншонът и чадърът ми са на масата; аз грея вдървеното си, измръзнало тяло, изложено шестнадесет часа на октомврийския студ: бях тръгнала от Лоутън в четири часа сутринта, а в момента градският часовник в Милкоут биеше осем.

Читателю, макар да ти се струва, че съм съвсем добре в тази обстановка, не бях много спокойна. Мислех, че когато пристигна тук, някой ще ме чака; огледах се с безпокойство наоколо, щом слязох по дървената стълбичка, сложена от прислужника за мое удобство, и очаквах да чуя името си и да видя някоя карета, дошла да ме отведе в Торнфийлд. Нямаше никаква карета; когато попитах един келнер дали някой е търсил мис Еър, получих отрицателен отговор. Не ми оставаше нищо друго, освен да помоля да ми дадат стая. И ето аз чакам в нея и най-различни страхове и съмнения тревожат мислите ми.

Много особени са чувствата, които изпитва един неопитен в живота млад човек, почувствувал се съвсем сам в света, откъснат от всичките си познати, без да знае дали ще достигне целта на пътуването си и изправен пред много препятствия, ако реши да се върне там, откъдето е тръгнал. Чарът на приключението прави тези емоции по-приятни, а пламъкът на гордостта ги стопля; но ето че в душата се промъква страх и ги смущава; и страхът в мен. надделя, когато измина половин час и все още никой не идваше. Сетих се да дръпна звънеца.

— Има ли наблизо място, което да се нарича Торнфийлд? — запитах аз прислужника, който се отзова на повикването.

— Торнфийлд? Не зная, мадам; ще попитам оттатък в питиепродавницата. — Той изчезна, но скоро пак се появи. — Вашето име мис Еър ли е, мис?

— Да.

— Един човек ви чака.

Аз скочих, взех маншона и чадъра си и забързах по коридора; някакъв мъж стоеше до отворената врата, а на улицата, осветена от лампи, забелязах смътно кола с един кон.

— Това трябва да е вашият багаж — каза внезапно същият мъж, когато ме видя, сочейки куфара ми в коридора.

— Да.

Той го качи в колата — тя беше нещо като старомодна каляска, — след което се качих и аз; преди да затвори вратата, го попитах колко има до Торнфийлд.

— Към шест мили.

— А колко време ще пътуваме дотам?

— Около час и половина.

Мъжът затвори вратата на колата, зае мястото сн отвън и потеглихме. Движехме се бавно, така че имах достатъчно време да размишлявам: бях доволна, че най-сетне съм толкова близо до края на пътешествието си, и като се облегнах в удобното, но не и елегантно превозно средство, отдадох се на мислите си на воля.