Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 64

Усмихнах се на искрените й думи. Чувствувах, че е права, но да си призная, думите й ме поогорчиха: на почти всяко осемнадесетгодишно момиче му се иска да се харесва и мисълта, че няма подходяща външност, не може да му бъде особено приятна.

— Но аз съм сигурна, че сте много умна — продължи Беси, мъчейки се да ме утеши. — Какво научихте? Свирите ли на пиано?

— Малко.

В стаята имаше пиано. Беси отиде до него, вдигна капака му и ме помоли да седна и изсвиря нещо. Изпълних един-два валса и тя остана очарована.

— Нашите госпожици не могат да свирят така! — възкликна възторжено тя. — Винаги съм казвала, че ще ги надминете в учението. А можете ли да рисувате?

— Ето една моя рисунка; тази над камината.

Това беше акварелен пейзаж, който бях подарила на директорката в знак на благодарност за любезната й отзивчивост при уреждането на преместването ми; тя бе сложила рисунката в рамка със стъкло.

— О, много е красива, мис Джейн! Само учителите на нашите госпожици биха нарисували такава хубава картина; за самите госпожици такова нещо е невъзможно. А знаете ли френски?

— Да, Беси, мога да чета и да говоря.

— А да шиете на муселин и на канава?

— Също.

— О, та вие наистина сте същинска лейди, мис Джейн! Винаги съм вярвала, че така ще бъде. Вие непременно ще си пробиете път, с или без грижата на вашите роднини. Исках да ви попитам нещо. Аха, чували ли сте за някакви роднини на баща ви?

— Никога не съм чувала.

— Знаете ли, госпожата винаги казваше, че те са бедни и презрени. Може наистина да са бедни, но съм сигурна, че са от благородно коляно като семейство Рийд. Веднъж, може би преди седем години, дойде в Гейтсхед някой си мистър Еър и искаше да ви види; госпожата му каза, че учите в училище, което е на петдесет мили от нашето имение. Той, както изглежда, остана много огорчен, защото нямаше време да дойде при вас: щял да пътува за чужбина и корабът му тръгвал от Лондон след ден-два. Имаше вид на същински благородник и съм сигурна, че това е бил братът на баща ви.

— А закъде щеше да отпътува, Беси?

— За някакъв остров, хиляда мили далеч, където правели вино. Така ми каза лакеят…

— Да не е Мадейра? — попитах аз.

— Да, точно така. Това беше името.

— И си замина веднага?

— Да, стоя само няколко минути. Госпожата се държа с него много високомерно. А после го нарече „долен търгаш“. Моят Робърт мисли, че той е бил търговец на вино.

— Твърде възможно е — отвърнах аз, — а може да е чиновник или представител на някоя винарска къща.

Поговорихме с Беси за миналото още цял час, сетне тя си отиде. На другия ден сутринта се видяхме пак — за няколко минути в Лоутън, докато чаках дилижанса. Разделихме се пред входа на странноприемницата „Гербът на Брокълхърстовци“ и поехме в различни посоки: тя се упъти към върха на Лоудския хълм, за да чака някое превозно средство, с което да се върне в Гейтсхед, а аз седнах в дилижанса, който щеше да ме отведе към неизвестните околности на Милкоут. А там ме чакаха нови задължения и нов живот.