Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 62

В този момент свещта догоря и стаята потъна в мрак.

На другия ден трябваше да направя следващите крачки. Не можех повече да крия плановете си; за да ги осъществя, бе необходимо да ги споделя.

Поисках да се видя с директорката и тя ме прие по време на обедната почивка. Казах й, че се готвя да постъпя на друго място, където заплатата ми ще бъде два пъти по-голяма от тази, която получавам тук (в Лоуд получавах само 15 лири годишно), и я помолих да съобщи за това на мистър Брокълхърст или на някой друг член на комитета и да разбере дали биха ми дали необходимите препоръки. Директорката любезно се съгласи да ми услужи. На следния ден тя говорила с мистър Брокълхърст, който й казал, че трябва да пишем на мисис Рийд, понеже тя е мой опекун. Изпратих й такова писмо и тя отговори, че мога да постъпя, както желая, защото отдавна се била отказала от всякаква намеса в моите работи. Писмото мина през всички членове на комитета и ми се стори, че докато траеше тази процедура, мина страшно много време, но накрая получих официално разрешение да подобря положението си, щом ми се представя такъв случай; освен това ми обещаха, че тъй като винаги съм се държала добре — и като учителка, и като ученичка в Лоуд, — ще ми бъде даден атестат за поведението и качествата ми като учителка, скрепен с подписите на училищните инспектори.

Около месец по-късно този документ ми бе предаден и аз изпратих копие от него на мисис Феърфакс, която отговори, че е доволна от получените сведения и че ще мога след две седмици да постъпя като гувернантка в дома й.

Започнах да се стягам за заминаването; двете седмици се изнизаха неусетно. Дрехите ми не бяха кой знае колко, но за мен бяха напълно достатъчни; за един ден (последния преди отпътуването) можах да си приготвя куфара — същия, с който преди осем години пристигнах от Гейтсхед.

Завързаха куфара ми с канап и заковаха на него картонче с името ми. След половин час носачът трябваше да го отнесе в Лоутън, а аз щях да се упътя натам рано сутринта на другия ден, за да хвана дилижанса. Изчетках черната си рокля, с която пътувах, приготвих си шапката, ръкавиците и маншона, прегледах всички чекмеджета, за да проверя дали не съм забравила нещо, и накрая, когато нямаше вече какво да правя, седнах да си почина. Но макар да бях прекарала целия ден на крак, не можех да остана на едно място дори за миг — бях много развълнувана. Нали този ден се затваряше една страница от живота ми, а на следния се откриваше нова: не можех да мигна през тази нощ; трябваше да наблюдавам трескаво как става преходът към новия период.