Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 556

Часовете се нижеха бавно и тревожно. Пак се стъмни. Късно се прибрах в стаята и не можех да заспя. Той се завърна след полунощ, но вместо да си легне, затвори се в долната стая. Ослушвах се и се въртях в леглото, а след време се облякох и слязох. Притесних се да лежа горе, като се тормозех от хиляди празни опасения.

Чух господин Хийтклиф нервно да крачи из стаята и от време на време долавях силни въздишки в тишината, прилични по-скоро на глухи стенания. Той също така говореше някакви несвързани думи. Можах да различа ясно само името на Катрин, придружено с някаква горестна дума на нежност или страдание. Той говореше така, като че пред него действително имаше някой — ниско и убедително, сякаш думите му се изтръгваха от дълбочината на душата му. Не посмях да вляза направо, но исках да прекъсна унеса, в който бе изпаднал. Затова минах в кухнята, залових се за огъня и почнах шумно да рина пепелта в огнището. Това го накара да излезе по-скоро, отколкото очаквах. Той веднага отвори вратата и ми каза:

— Влезте, Нели. Вече съмна ли? Елате със свещта!

— Часът току-що удари четири — рекох в отговор. — Ако искате свещ за горе, можете да я запалите от огъня.

— Не, не искам да се кача горе — каза той. — Запалете огъня тук и оправете стаята.

— Първо трябва да раздухам въглените, за да мога да взема огън — отвърнах аз и донесох стола и духалото.

В това време той крачеше напред-назад почти напълно разстроен. Дълбоките му въздишки се редяха толкова бързо една след друга, че се чудех как му остава време да си поеме дъх.

— Когато се съмне, ще повикам Грийн — каза господарят. — Искам да се посъветвам с него по някои юридически въпроси, и то докато съм способен да мисля за тези неща и да действувам обмислено и спокойно. Още не съм съставил завещанието си и не мога да реша как да се разпоредя с имуществото си. Да можеше някак да го затрия от лицето на земята!

— Не трябва да говорите така, господин Хийтклиф — прекъснах го аз. — Оставете завещанието за друг път. Има още да живеете, за да се разкайвате за безбройните си несправедливости! Никога не очаквах, че нервите ви дотолкова ще се разстроят. Но ето че сега са извънредно разстроени, и то почти изключително по ваша вина. Начинът, по който прекарахте последните три дни, би могъл да повали и някой великан. Настойчиво ви моля да хапнете нещо и да си починете малко. Погледнете се само в огледалото и ще видите колко се нуждаете и от двете. Бузите ви са хлътнали и очите кръвясали като на умиращ от глад човек, който едва гледа от безсъние.

— Не съм крив, че не мога да ям и да спя — отговори той. — Повярвайте ми, не го правя нарочно. Ще ям и ще легна, щом мога. Все едно, че увещавате да си почине давещ се човек, който почти се е добрал до брега! Първо трябва да стигна брега и едва тогава ще си почина. Но да оставим господин Грийн. За покаяние няма какво да говорим. Не съм вършил неправди и няма за какво да се разкайвам. Премного съм щастлив, но копнея за още щастие. Душевното ми щастие убива тялото ми, но не мога да се наситя.