Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 551

— Но какво разбирате под думата «промяна», господин Хийтклиф? — казах аз, обезпокоена от държането му, въпреки че нямаше никаква опасност да загуби разсъдъка си или да умре. Според мене, той бе здрав и читав, а що се отнася до разсъдъка му, още от дете обичаше да се отдава на мрачни мисли и странни фантазии. Може би го обземаше лудост само по въпроса за загубения му идол, но във всяко друго отношение умът му бе на място не по-малко от моя.

— Не ще узная, докато самата премяна не настъпи — ми отговори той. — Сега само отчасти я долавям.

— Да не би да се разболявате?

— Не, Нели.

— Тогава може би ви е страх от смъртта? — продължих аз.

— Страх ли? Не! — отговори той. — Нито се плаша, нито предчувствувам, нито се надявам, че мога да умра. Пък и защо? С моето добро здраве, умерен начин на живот и спокойни занимания би могло да се очаква и вероятни наистина ще тъпча още земята, докато черен косъм не остане на главата ми. Но при все това така не може да се продължава. Трябва да се подсещам да дишам, почти да напомням на сърцето си да бие. Сякаш огъвам някаква твърда пружина — като че насила върша и най-дребната работа, която не е продиктувана от една единствена мисъл, като че вниманието ми насила се спира на каквото и да било, живо или мъртво, ако то не е свързано с една обща мисъл. Имам едно едничко желание; и телом, и духом жадувам само за неговото осъществяване. От толкова години безспир съм се стремял към това, щото съм уверен, че ще го постигна, и то скоро; защото то е прояло целия ми живот. Цял съм погълнат в очакване на неговото осъществяване. В моите изповеди не намерих облекчение, но може би те обясняват иначе необяснимите промени на настроенията, в които често изпадам. О, боже, колко дълга е борбата! Как бих желал всичко да се свърши!