Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 549

— Трябва да се отучиш да ме вбесяваш така или някога действително мога да те убия. А сега върви с госпожа Дийн, стой при нея и дръж нахалството си за нейните уши. А колкото за Хертън, ако забележа, че те слуша, ще го изпратя другаде да си изкарва прехраната. Твоята любов може да го докара до просешка тояга. Нели, отведете я. А сега ме оставете, говоря на всички. Оставете ме!

Аз изведох младата господарка. Тя самата бе толкова доволна, че се отърва, щото не се възпротиви. Другият ни последва и господин Хийтклиф остана сам в стаята си до вечерта. Бях посъветвала Катрин да се храни горе, но щом като видя мястото й празно, той ме изпрати да я повикам. Той не проговори на никого от нас. Хапна много малко и веднага след това излезе, като даде да разберем, че не ще се върне преди мръкване.

Новите двама приятели се настаниха в хола, докато го нямаше. По едно време чух, че Хертън строго смъмри братовчедка си, задето иска да му разкрие поведението на свекър й спрямо баща му. Каза й, че и дума не искал да чуе против него. И самият дявол да бил, нямало значение — той пак щял да държи на него. Предпочитал тя да ругае пак него, както преди, отколкото да се захваща с господин Хийтклиф. Всичко това ядосваше Катрин, но той съумя да я накара да мълчи, като я попита как би й се харесало, ако той започне да злослови за нейния баща. Тогава тя разбра, че Ърншоу има съвсем присърце доброто име на господаря и че никакви разумни доводи не биха могли да скъсат връзките, които го свързват с Хийтклиф. Те бяха вериги, изковани от навика, които би било жестоко да се опита да разхлаби. Оттогава тя се държеше добре, избягваше да се оплаква или показва ненавистта си към Хийтклиф и ми призна, че съжалява, задето се е постарала да го смрази с Хертън. И наистина смятам, че след това тя даже думичка не е казвала пред Хертън срещу своя подтисник.

Когато тази неприятност се разсея, двамата останаха пак добри приятели и всецяло се отдадоха на работата си: той учеше, а тя му предаваше. Често седях при тях след работа. Чувствувах се успокоена — толкова драго ми беше да ги гледам, че не забелязах как времето минава. Разбирате, нали, че аз и двамата ги смятах почти като мои собствени деца. Отдавна вече се гордеех с едното, а сега бях уверена, че и другото ще ме радва не по-малко. Честен, отзивчив и природно надарен, той бързо разсея облака на невежество и унижение, в който бе израсъл, а със своите похвали Катрин поощряваше прилежанието му. Просветляващият му се ум озаряваше и самото му лице, правеше го по-одухотворено и му придаваше благородство. Едва можах да позная, че това е същият човек, когото видях в деня, когато намерих малката господарка в «Брулени хълмове» след разходката й до Пенистън Крег. Докато аз им се възхищавах, а те работеха, се стъмни и господарят се върна. Той дойде при нас съвсем неочаквано, влязъл от главния вход. Беше ни видял и тримата, преди да вдигнем глава и да го забележим. «Не би могло да има по-приятна и невинна картина — помислих си аз — и ще бъде грехота, ако им се скара.» Червената светлина на огъня озаряваше хубавите им глави и светналите им от детински интерес лица. Въпреки че той бе на двадесет и три, а тя на осемнадесет години, и двамата имаха толкова нови неща да почувствуват и научат, че нито той, нито тя познаваха трезвите чувства и разочарованията, присъщи на всяка по-зряла възраст.