Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 553

— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.

— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.

Чудех се как да постъпя. Дали не бе сега удобният момент да се опитам да го посъветвам?

— Не, не мисля, че е хубаво да скитате така — забелязах аз, — вместо да си легнете. Не е разумно, особено сега, когато е толкова влажно. Може да ви хване настинка или треска. Нещо става с вас!

— Това, което става с мене, мога напълно да понасям, и то с голяма радост, стига само да ме оставите на мира. Влезте си и не ме безпокойте вече!

Послушах го, но като минавах край него, забелязах, че дишането му е бързо, като на котка.

„Е, да — помислих си, — сега ще го пипне някаква болест. Просто не мога да си представя какво е правил.“

Не обед му сипах препълнена чиния и той седна, като че ли се готвеше да навакса предишния си дълъг пост.

— Не бойте се, Нели, няма да ме втресе, нито пък съм изстинал — забеляза той, вероятно спомняйки си думите ми, — ще видите как охотно ще изям всичко, което ми дадете.

Той взе ножа й вилицата и се готвеше да започне, но внезапно като че ли всякакво желание да се храни изчезна. Сложи ги обратно на масата, погледна жадно към прозореца, после стана и излезе. Видяхме го да се разхожда напред-назад из градината, докато обядвахме, и Ърншоу каза, че ще иде да го попита защо не желае да обядва; мислеше си, че с нещо сме го обидили.

— Е, какво, ще дойде ли? — извика Катрин, когато братовчед й се върна.

— Няма да дойде, но не е ядосан. Напротив, видя ми се необикновено весел; раздразни се само когато му напомних втори път, и ми каза да се махам и да се върна при тебе. Чудно му било как съм могъл да търся обществото на друг човек.

Оставих чинията му да се топли на огнището. След час или два той се върна, когато вече в стаята нямаше никой, но не ми се видя по-спокоен — със същия неестествен, радостен израз в очите; същото бледо лице, от време на време като че ли се усмихваше. Тялото му цяло се тресеше, но не като от треска, а както трепва опъната струна.

Помислих да го попитам какво му е — кой друг да го попита, ако не аз? — и казах:

— Да не сте чули някаква добра новина, господин Хийтклиф? Изглеждате ми необикновено възбуден.

— Че откъде да чуя нещо добро? — отговори той. — Просто съм гладен, а изглежда, че не трябва да ям.

— Обедът ви е тук — отвърнах, — не го ли искате?

— Сега не — промърмори той. — Ще чакам до вечеря. И, Нели, веднъж за винаги ви моля да кажете на Хертън и другата да не ми се мяркат. Не искам никой да ме безпокои. Искам да остана сам!

— Да няма някоя нова причина, която ви кара тъй да страните? — попитах го. — Защо сте станали толкова особен, господин Хийтклиф? А къде бяхте снощи? Не питам само от обикновено любопитство, но…