Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 49

Тя ме целуна и като ме държеше все още до себе си (където ми бе много приятно, понеже изпитвах чисто детска радост, съзерцавайки лицето й, облеклото й, нейните скромни украшения, бялото й чело, гъстите й, прекрасни къдрици и тъмните, блестящи очи), се обърна към Хелин Бърнз:

— Как си тази вечер, Хелин? Кашля ли много днес?

— Струва ми се, не много, мадам.

— А болката в гърдите?

— Малко поотслабна.

Мис Темпъл стана, хвана ръката на Хелин и й измери пулса; после тя се върна на мястото си и когато седна, чух как тихо въздъхна. Прекара в мълчание няколко минути, сетне каза весело:

— Но вие тази вечер сте мои гости и аз трябва да ви нагостя. — И тя дръпна звънеца.

— Барбара — рече мис Темпъл на прислужницата, която дойде, — не съм пила чая си; донеси подноса и сложи чаши и за тези две млади госпожици.

Подносът бе скоро донесен. Колко хубави ми се сториха порцелановите чаши и блестящият чайник, поставени на кръглата масичка до огъня! Колко ароматна бе парата на чая и как приятно миришеше препеченият хляб! Той, за мое неудоволствие (бях започнала да чувствувам глад), бе много малко. Мис Темпъл също забеляза това и каза:

— Барбара, защо не донесе малко повече хляб и масло? Няма да стигне за трима.

Барбара излезе и се върна бързо.

— Мадам, мисис Хардън рече, че ви е дала определеното количество.

Мисис Хардън бе домакинката — жена по вкуса на мистър Брокълхърст, създадена от равни части китова кост и желязо.

— Е, добре — отвърна мис Темпъл, — ще гледаме да ни стигне, Барбара. — И когато момичето излезе, тя добави усмихната: — За щастие този път имам възможност да ви дам нещо повече.

Като покани Хелин и мен на масичката и сложи пред всяка от нас по чаша чай с чудесна, но тънка филийка препечен хляб, тя стана, отключи едно чекмедже и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк.

— Мислех да ви дам да си занесете по малко от този кейк — каза тя, — но тъй като препеченият хляб е недостатъчен, ще си хапнете сега. — И мис Темпъл щедро започна да реже кейка.

Тази вечер сякаш се нахранихме с нектар и амброзия; не по-малко удоволствие ни достави и щастливата усмивка, с която нашата домакиня следеше как задоволяваме големия си апетит с оскъдната храна, така щедро поднесена от нея. Когато изпихме чая и изядохме храната, мис Темпъл отново ни повика при себе си край огъня; застанахме от двете й страни и тя започна разговор с Хелин; това, че присъствувах на този разговор, бе чест за мен.

Във вида на мис Темпъл имаше винаги нещо лъчезарно, в държането й — нещо изискано, в езика й — фина сдържаност, благодарение на които тя никога не се палеше, не се вълнуваше и не проявяваше нетърпение; това усилваше удоволствието на онези, които я гледаха и слушаха, и им вдъхваше благоговение; същото нещо почувствувах сега и аз, а Хелин Бърнз просто ме удиви.

Хубавата вечеря, буйният огън, присъствието и сърдечността на любимата й възпитателна или може би най-вече нещо в самото съзнание на Хелин възвърнаха жизнените й сили. Те се пробудиха, те пламнаха: най-напред се проявиха в леката руменина на бузите й, които до този момент бяха винаги бледи и безкръвни, после засияха в чистия блясък на очите й, които изведнъж придобиха по-голяма красота от очите на мис Темпъл — красота, дължаща се не на хубав цвят, дълги ресници или изписани вежди, а на тяхната изразителност, живост и лъчезарност. Сетне Хелин разкри душата си и думите й затекоха като водите на някакъв неизвестен мен извор; та може ли едно четиринадесетгодишно момиче да има толкова голямо, толкова силно сърце, че да побере и задържи напиращата струя истинско, богато, пламенно красноречие?! Така могат да се характеризират изказаните от Хелин мисли през онази паметна за мен вечер; душата й, изглежда, жадуваше за кратък, но интензивен живот.