Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 51

Освободена от мъчителното бреме, аз отново се залових за работа, решила да се справя с всяка трудност, която ми се изпречи; работех упорито и усилията ми се увенчаха с успех: паметта ми, не особено силна, се подобри; упражненията изостриха ума ми; след няколко седмици преминах в по-горен клас, а след по-малко от два месеца ми позволиха да започна да изучавам френски и рисуване. Още същия ден научих първите две времена на глагола „être“ и нарисувах първата си къщичка (която, право да си кажа, беше по-наклонена от кулата в Пиза). Вечерта, когато си лягах, забравих да приготвя въображаемата си вечеря от топли печени картофи или бял хляб с прясно мляко, с която хранех мечтите си: вместо това се гощавах с примамливите картини, които виждах в мрака; те всички бяха плод на моите ръце — скици на къщи и дървета, живописни скали и руини, стада, нарисувани в стила на Койп⁹, нежни рисунки на пеперуди, пърхащи над напъпили рози птици, кълвящи зрели череши, гнезда на мушитрънчета, сплетени от млади върбови клонки, а в тях — яйца като перли. Помислих си също дали бих могла някога да преведа гладко една малка френска книга, която мадам Пие-ро ми бе показала същия ден; но преди да успея да разреша задоволително този въпрос, потънах в сладък сън.

Прав е Соломон, като казва: „По-сладко е да ядеш треви с любов в сърцето, отколкото тлъст вол — с омраза.“ Сега не бих заменила Лоуд при всичките лишения, които търпях тук, с Гейтсхед и неговия разкош.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Но лишенията или по-право трудностите на живота в Лоуд започнаха да намаляват. Пролетта идваше. Тя всъщност беше дошла: нямаше ги вече зимните студове, снеговете се стопиха, мразовитите ветрове станаха по-меки. Нещастните ми крака, измръзнали и отекли през силните януарски студове дотолкова, че не можех да ходя, започнаха да оздравяват от нежния полъх на април. Нощем и сутрин вече не беше толкова студено, че да ти замръзва кръвта в жилите. Сега по-охотно прекарвахме в градината часа за игри. Понякога, през слънчеви дни, той ставаше за нас удоволствие и радост; по кафявите пъпки се появи зеленинка и всеки ден те ставаха все по-свежи, сякаш нощем тук минаваше надеждата и оставяше на утрото все по-ясни следи. Измежду листата занадничаха цветя — кокичета, минзухари, лилави мечи уши и златооки теменуги. В четвъртък следобед (тогава нямахме занятия) правехме разходки и откривахме още по-прелестни цветя край пътя и оградите.

Открих също, че зад високата стена с шипове отгоре, ограждаща нашата градина, се разкрива чудесна, възхитителна гледка, която се ограничаваше само от хоризонта: открояваха се величествени върхове, опасали голяма хълмиста долина, богата на зеленина и полутонове и прорязана от сребристата лента на една рекичка, която течеше сред тъмни камънаци и образуваше пенливи бързеи. Колко различен изглеждаше този пейзаж под стоманеносивото зимно небе — всичко сковано от студ и покрито със сняг! Тогава теменужените върхове се забулваха със студени като смъртта мъгли, които, подгонени от източните ветрове, се спускаха по склоновете и се сливаха с мразовитата мъгла, легнала над рекичката. Зиме тази рекичка бе буйна, мътна и непокорна; тя се носеше през гората и огласяше със своето бучене простора, често притъмнял поради проливен дъжд или силна лапавица, а по бреговете й стояха скелети, строени в редици — дърветата на гората.