Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 464

Казах, че госпожа Хийтклиф живя около дванадесет години, след като напусна съпруга си. Всички в рода бяха с нежно здраве. Нито тя, нито Едгар притежаваха тоя румен цвят на лицето, който хората в тоя край обикновено имат. Не зная точно каква е била последната й болест. Предполагам, че и двамата умряха от едно и също нещо — някаква неизлечима треска, развиваща се бавно в началото, но от която бързо умираха към края. Тя писа, за да осведоми брат си за вероятния завършък на четиримесечното неразположение, от което страдала, и го молеше, ако му е възможно, да отиде при нея, защото имала много неща да урежда, искала да се прости с него и да му повери Линтон. Тя живееше с надеждата, че Линтон ще бъде оставен при него, както бе живял и при нея. Щеше й се да вярва, че баща му няма никакво желание да се нагърби с издръжката и образованието на детето. Господарят ми не се поколеба нито за миг да изпълни молбата й. Обикновено той излизаше от къщи много неохотно за други посещения, но в тоя случай замина с най-голяма бързина, като ми заръча да бдя особено много върху Катрин през време на отсъствието му, повтаряйки на няколко пъти, че тя не трябвало да броди вън от парка дори ако я придружавам. Той не вярваше, че тя може да тръгне сама.

Той се забави три седмици. През първите два-три дни повереницата ми седеше толкова натъжена в един ъгъл на библиотеката, че нито и се четеше, нито й се играеше. Не ми създаде някакво особено безпокойство в това кротко настроение, но след него дойде период на нетърпелива и раздразнителна досада и понеже бях стара и премного заета, за да я забавлявам, като тичам насам-натам с нея, хрумна ми един начин, чрез който тя можеше да се забавлява сама. Изпращах я да скита из имението, кога пеша, кога на кон, а върнеше ли се, търпеливо изслушвах приказките й за нейните действителни и въображаеми приключения.

Лятото беше в разгара си и тя се пристрасти тъй много към тия самотни разходки, че често прекарваше навън от утринната закуска до следобедния чай, а вечерите минаваха в разкази за нейните фантастични приключения. Не се страхувах, че ще излезе навън от парка, понеже вратите бяха обикновено заключени, пък и мислех, че едва ли ще дръзне да излезе навън сама, дори те да бяха широко отворени. За нещастие доверието ми в нея се оказа неоправдано. Една заран Катрин дойде при мен в осем часа и каза, че тоя ден ще бъде търговец-арабин, който трябва да премине пустинята с кервана си, поради което следвало да й дам достатъчно провизии за нея и животните — един кон и три камили, олицетворени от едно голямо ловджийско куче и два понтера. Приготвих доста лакомства и ги турих в една кошница, която висеше от едната страна на седлото. Тя се метна на коня, весела като самодива, защитена от юлското слънце чрез широкополата си шапка и един прозрачен воал, после препусна с радостен смях, като се подиграваше на съветите ми да язди предпазливо, да не кара галоп и да се върне рано. Лудетината изобщо не се върна за следобедния чай. Един от съпътниците й — ловното куче, което беше старо и обичаше спокойствието си — се завърна, но нийде не можахме да зърнем нито Кати, нито понито, нито двата понтера. Проводих пратеници по различните пътеки и накрая сама тръгнах да я търся. Към окрайнините на имението срещнах един работник, който издигаше плет около една овощна градина. Запитах го дали е видял госпожицата ни.