Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 462

— А сега, момчето ми, ти си мое. Ще видим дали това дърво няма да израсне криво като другото под напора на същия вятър!

Тия думи зарадваха нищо неподозиращото дете. То провря пръсти в бакенбардите на Хийтклиф и погали бузата му, но аз разчетох значението им и язвително заявих:

— Господине, това момче трябва да се върне с мене в «Тръшкрос Грейндж». Нищо на света не ви е толкова чуждо, колкото то.

— Линтон ли казва това? — попита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — Той ми заповяда да го отведа.

— Хайде да не спорим по въпроса — рече негодникът, — но мен ми се ще да опитам да отгледам едно дете, което да е толкова мило на господаря ви, че ако той се опита да ми отнеме това, ще трябва да го заменя със собственото си дете. Не обещавам да пусна Хертън да си отиде тъй, без да поспорим по въпроса, но положително ще накарам другото дете да дойде при мен! Не забравяйте да му кажете това.

Тоя намек бе достатъчен да ни върже ръцете. Повторих смисъла на думите му, когато се върнах в къщи, и Едгар Линтон, който не проявяваше особен интерес в началото, вече не отвори дума за намеса. Мисля, че той не можеше да постигне нещо в това отношение, колкото и силно да беше желанието му да върне детето.

Гостът бе станал господар на «Брулени хълмове». Той се бе настанил здраво там и доказа на адвоката, който на свой ред доказа на господин Линтон, че Ърншоу бе заложил всичките си земи за пари, за да задоволява страстта си към хазарта. Той бе ипотекирал имота си на Хийтклиф. По тоя начин Хертън, който трябваше да бъде най-богатият човек в околността, бе сведен до положението на пълна зависимост от смъртния враг на баща си и живееше като слуга в собствената си къща, лишен от правото да получава надница и съвсем неспособен да се защити, понеже нямаше приятели и не съзнаваше, че е бил онеправдан.“

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Дванадесетте години — продължи госпожа Дийн, — които дойдоха след тоя мрачен период, бяха най-щастливите в живота ми. През това време най-големите ми неприятности се дължаха на леките заболявания на нашата малка госпожичка, които тя трябваше да изкара наред с всички други деца, бедни или богати. Впрочем след първите шест месеца тя растеше като борче и още преди пустото поле да се разцъфти за втори път след смъртта на госпожа Линтон, тя вече можеше да ходи и да говори. Беше най-подкупващото създание и сякаш внасяше самото слънце в мрачната ни къща — истинска красавица в лицето, с хубавите тъмни очи на Ърншоувци, но с бялата кожа, нежните черти и жълтите къдри на Линтоновци. Тя беше жива, но не беше груба. Имаше чувствително сърце, способно да изпитва силна привързаност. Тая нейна способност да изпитва силни чувства ми напомняше за майка й. И все пак тя не приличаше на нея, защото можеше да бъде блага и кротка като гълъбица и имаше нежен глас и замислен израз на лицето. Гневът й никога не биваше яростен. Любовта й не бе буйна, а дълбока и нежна. Трябва обаче да призная, че тя имаше недостатъци, които помрачаваха добрите й качества. Един от тях беше склонността й да бъде дръзка и нахална, а друг — нейната своенравна воля, както обикновено се случва с глезени деца — били те добронравни или нервни. Ако се случеше някой от прислужниците да й досади с нещо, тя винаги казваше: «Ще кажа на татко!» А смъмреше ли я той дори и с поглед, бихте помислили, че се е случило някаква страшна беда. Не вярвам баща й да й е казвал нито една по-строга дума. Той пое изцяло върху себе си грижите по нейното образование и гледаше на него като на забавление. За щастие нейната любознателност и бързият й ум я направиха възприемчива ученичка. Тя напредваше бързо и охотно и правеше чест на своя учител.