Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 463

Преди да навърши тринадесет години, тя нито веднъж не излезе сама извън границите на парка. В редки случаи господин Линтон я извеждаше на малко повече от миля навън, но не я поверяваше на другиго. За нея Гимъртън беше абстрактно понятие, а параклисът бе единственото здание, в което бе влизала или което бе видяла отблизо, като изключим собствения й дом. «Брулени хълмове» и господин Хийтклиф не съществуваха за нея. Тя беше пълна отшелница и изглеждаше напълно доволна. Наистина, когато гледаше полето от прозореца на детската стая, понякога казваше:

— Елен, кога ли ще мога да се изкача до върха на тия хълмове? Какво ли има от другата страна? Да не е морето?

— Не, госпожице Кати — отвръщах аз. — Отвъд има други хълмове, също като тия.

— И как изглеждат ония златисти скали, когато човек застане под тях? — попита тя веднъж.

Стръмният склон на Пенистън Крег я привличаше особено много, най-вече когато той и най-високите хълмове биваха огрени от лъчите на залязващото слънце и цялата шир на останалата околност тънеше в сянка. Обясних й, че това са голи грамади от скали, в чиито пукнатини едва ли има достатъчно земя, за да се хване дори някое недоразвито дърво.

— А защо светят те толкова много, след като тук падне здрач? — продължи тя.

— Понеже са много по-нависоко от нас — отвърнах аз. — Те са толкова високи и стръмни, че не бихте могли да се изкачите по тях. Зиме студът хваща най-напред там, преди да дойде при нас, дори и посред лято съм намирала сняг под оная черна вдлъбнатина на североизточния скат.

— Ах, значи, ти си се изкачвала на тях! — радостно възкликна тя. — Тогава и аз ще мога да отида, когато стана жена. Елен, татко бил ли е там?

— Той ще ви каже, госпожице — набързо отвърнах аз, — не си струва труда да отиваме натам. Полята, из които се разхождате с него, са много по-хубави, а «Тръшкрос парк» е най-красивото място на света.

— Но аз познавам парка, а не познавам тия места — прошепна тя на себе си — и бих се радвала да хвърля един поглед наоколо от хребета на най-високия хълм. Малкото ми пони Мини ще ме откара там някой ден.

Когато една от прислужничките спомена Самодивската пещера, тя полудя от желание да изпълни намерението си. Тя врънкаше господин Линтон за това и той й обеща да я заведе натам, когато стане по-голяма, но госпожица Катрин измерваше възрастта си с месеци и от устните й не слизаше тоя въпрос: «Не съм ли вече достатъчно голяма, за да се кача на Пенистън Крег?» Пътят натам извиваше край «Брулени хълмове». Едгар нямаше сили да мине оттам и затова тя винаги получаваше същия отговор: «Още не, мила, още не.»