Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 37

— Но нали е унизително да те бият с пръчки или да те изправят сред стаята пред толкова хора? И при това ти си голямо момиче! Аз съм много по-малка от теб, а не бих понесла това.

— И все пак си длъжна да понасяш всичко, щем се налага; само глупавите и слабоволевите казват, че не могат да понесат кръста, определен им от съдбата.

Слушах я с изумление: не можех да разбера това верую на търпеливостта, а още по-малко — да си обясня или одобря снизхождението, с което Хелин се отнасяше към своята мъчителка. И все пак се досещах, че Хелин Бърнз вижда нещата в някаква особена светлина, непонятна а мен. Допусках, че може би тя е права, а аз греша, но нямах намерение да се задълбочавам в това и отложих размишленията си за по-подходящо време.

— Ти казваш, Хелин, че си имала недостатъци. Какви са те? Ти ми изглеждаш много добра.

— Запомни от мен, че не трябва да съдиш по първите впечатления: мис Скачърд казва, че съм немарлива — и действително никак не умея да държа вещите си в ред; аз съм нехайна; не изпълнявам правилника; чета книги, когато трябва да си уча уроците; върша всичко безсистемно; понякога говоря като теб, че не мога да понасям никакъв установен ред. Всичко това много дразни мис Скачърд, която е винаги спретната, прецизна и взискателна.

— И още раздразнителна и жестока — добавих аз.

Но Хелин Бърнз очевидно не бе съгласна с мен: тя не ми отговори.

— А мис Темпъл също ли е строга като мис Скачърд?

Когато изрекох името на мис Темпъл, на сериозното лице на Хелин се появи лека усмивка.

— Мис Темпъл е много добра; тя трудно би могла да бъде строга към някого, дори към най-лошото момиче от нашето училище. Тя вижда моите недостатъци, кротко ми ги посочва, и ако върша нещо достойно за похвала, никога не скъпи думите си. Убедително доказателство за лошия ми характер е фактът, че дори нейните забележки — толкова кротки, толкова разумни — не могат да ме излекуват от недостатъците ми; дори похвалите й, които ценя така високо, не могат да ме накарат да бъда винаги грижлива и внимателна.

— Странно — казах аз, — нима това е толкова трудно?

— Не се съмнявам, че за теб не е трудно. Наблюдавах те тази сутрин в клас и видях, че много внимаваше, ти нито за миг не отклони вниманието си, когато мис Милър обясняваше новия урок и ти задаваше въпроси. А моите мисли все са някъде далеч. Уж трябва да слушам мис Скачърд и да запомня добре онова, което казва, пък понякога дори не чувам гласа й! Сякаш потъвам в някакъв сън. От време на време ми се струва, че съм в Нортъмбърланд и че това, което чувам, е ромонът на поточето — то тече покрай нашата къща в Дийпден, — и ако трябва да отговоря на някой въпрос, трябва първо да се отърся от съня си; но тъй като не съм чула нищо от урока, защото в ушите ми е звучал само ромонът на поточето, не зная какво да отговоря.