Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 36

— Упорито момиче! — възкликна мис Скачърд. — Нищо не може да те оправи, немарливка такава! Занеси обратно пръчките!

Бърнз послушно изпълни това, което й каза учителката. Когато тя се връщаше от стаичката, аз внимателно я погледнах: тя тъкмо пъхаше в джоба си носната си кърпа, а на слабата й буза личеше следата на току-що изтрита сълза.

Привечер имахме час за игри. По-късно той стана за мен най-приятното време в Лоуд. Парченцето хляб и глътката кафе, които получавахме в пет часа, макар да не ни засищаха, подкрепяха силите ни; напрежението от дългия учебен ден отслабваше; в учебната стая ставаше по-топло, отколкото сутрин — камините горяха малко по-силно, тъй като трябваше да заместват свещите, които се запалваха по-късно; отблясъците на яркочервените пламъци в полумрака, непринудената веселост и многогласата глъчка караха човек да изпитва приятното чувство, че е свободен.

Вечерта на същия ден, в който мис Скачърд наказа с пръчките ученичката си Бърнз, аз вървях между скамейките, масите и групите смеещи се момичета както обикновено сама, но не се чувствувах самотна. Като минавах край прозорците, от време на време повдигах транспарантите и поглеждах навън: валеше силен сняг и долу по первазите на прозорците се бяха натрупали вече цели преспи; притиснала ухо до стъклото, аз успях да чуя въпреки веселата глъч в стаята жалостивия вой на вятъра отвън.

Ако бях напуснала някое уютно семейно огнище и нежни родители, сигурно щях да изпитам в този час особено остро болката на разлъката; сигурно вятърът щеше да навее печал в сърцето ми, а хаосът от гласове да смути душевния ми мир. Но сега те предизвикаха у мен странна възбуда: трескава и дръзка, аз исках вятърът да вие по свирепо, здрачът по-скоро да се превърне в гъст мрак, а глъчката да стане още по-гръмка.

Като прескачах скамейките и се провирах под масите, аз се приближих до една от камините; там зърнах Бърнз — тя бе коленичила мълчаливо до високата решетка на камината и не обръщаше внимание на нищо, което ставаше около нея, задълбочена в една книга, която четеше на слабата светлина на жарта.

— Това пак ли е „Раселас“? — попитах аз, спряла зад нея.

— Да — отговори тя, — ей сега я свършвам.

След пет минути Бърнз затвори книгата. Аз се зарадвах.

„Сега — помислих си — може би ще успея да поговоря с нея“ — и седнах до момичето на пода.

— Как е малкото ти име?

— Хелин.

— Отдалеч ли пристигна тук?

— От север, чак от границата с Шотландия.

— Ще се върнеш ли някога пак там?

— Надявам се, макар че никой не знае какво му носи бъдещето.

— Сигурно ти се иска да напуснеш Лоуд.

— Не. Защо? Изпратили са ме тук, в Лоуд, за да получа образование; какъв смисъл има да си отивам, без да съм постигнала тази цел?

— Но онази учителка — мис Скачърд — е жестока към теб!

— Жестока ли? Ни най-малко. Тя е само строга: не обича моите недостатъци.

— А аз на твое място щях да я намразя; и не бих й се подчинявала: ако ме удари с онзи сноп пръчки, ще го изтръгна от ръцете й и ще го счупя пред очите й!

— Аз пък мисля, че няма да направиш нищо, ако пък направиш, мистър Брокълхърст веднага ще те изключи от училището. Каква болка ще причиниш с това на близките си! Много по-добре е търпеливо да понесеш обидата, от която ще страдаш само ти, отколкото да извършиш необмислена постъпка, която ще огорчи всички твои близки. Пък и Библията ни учи да отвръщаме на злото с добро.