Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 39

На свой ред Хелин Бърнз ме помоли да й обясня по-подробно причините за това и аз започнах да разказвам историята на страданията и обидите, които бях понесла. Говорех това, което чувствувах — страстно и разпалено, — без да премълчавам или смекчавам нещо.

Хелин търпеливо ме изслуша докрай; очаквах след това да направи някаква забележка, но тя не каза нищо.

— Е — запитах аз припряно, — мисис Рийд не е ли коравосърдечна, лоша жена?

— Тя без съмнение е била жестока към теб; но тя е мразила твоя характер, както мис Скачърд мрази моя. Интересно — с какви подробности помниш всичко, което ти е сторила или казала! Колко дълбоки следи е оставила в сърцето ти нейната несправедливост! На мен несправедливостите не правят такова силно впечатление. Не би ли се почувствувала по-щастлива, ако се опиташ да забравиш жестокостта на мисис Рийд и гневните чувства, които поражда тази жестокост? Животът ми се струва твърде кратък, за да го тровим със злоба и горчиви спомени. На този свят ние, хората, сме пълни с недостатъци, а и не можем да бъдем други; но ще дойде ден — сигурна съм в това, — когато ще се освободим от тях, освобождавайки се от нашите поддаващи се на покварата тела, денят, в който ще се отървем от унижението и греха ведно с гнетящата ни плът и ще остане само искрата на духа — незримата същност на живота и мисълта, чиста, както когато напуска всевишния, за да вдъхне живот на някой човек и по-късно да го напусне, за да се свърже с някое по-висше същество — да премине всички степени на славата: от бледата човешка душа до лъчезарната душа на херувима! Дали тази искра би се вселила някога в по-низше създание, например от човека в сатаната? Не, не допускам това. Вярвам в нещо друго, което не съм научила от никого и за което рядко говоря, но то е наслада за мен и аз твърдо вярвам в него, тъй като то вдъхва упование на всички; с него вечността за мен е почивка — огромен дом, а не царство на ужаса, ад. И после, с това верую аз мога много лесно да разгранича престъпника от неговото престъпление, мога съвсем искрено да простя на престъпника и в същото време да презирам престъплението му; благодарение на това верую сърцето ми никога не жадува за мъст, падението никога не ме отвращава твърде силно, несправедливостта никога не ме обезсърчава прекалено много; живея спокойно и очаквам спокойно смъртта.

Когато Хелин изрече последната фраза, главата й, дотогава наведена, клюмна съвсем. Разбрах по погледа й, че не желае да говори повече и предпочита да се вглъби в мислите си. Но тя не можа дълго да размишлява: една старша — едро, грубо момиче — дойде и рече със силен къмбърландски акцент:

— Хелин Бърнз, ако не дойдеш още сега с мен да подредиш чекмеджето си и да прибереш ръкоделието си, ще те обадя на мис Скачърд.

Хелин с въздишка се отърси от мислите си, стана и тръгна веднага, без да възрази.

СЕДМА ГЛАВА

Първите три месеца в Лоуд ми се сториха век — разбира се, не златен. Прекарах ги в упорита борба за свикване с правилника и непривичните за мен задължения. Страхът, че ще загубя тази борба, ме мъчеше повече от физическите несгоди, които търпях, въпреки че и те не бяха леки.