Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 195

— Тя така изглежда много по-добре — заяви Адел, като помисли известно време. — И после, сигурно ще й омръзне да живее на луната само с вас. Аз на нейно място за нищо на света няма да се съглася да отида там с вас.

— Но ето че тя се съгласи; обеща ми.

— А как ще отидете дотам? Нали няма път до луната, дотам може да се стигне само по въздуха; а нито вие, нито тя можете да летите.

— Виж тази поляна, Адел! — Бяхме напуснали Торнфийлд и бързо се носехме по гладкия път към Милкоут; прахът беше се слегнал след бурята, а ниските живи плетове и големите дървета от двете страни на пътя блестяха със зеленината си, освежени от нощния дъжд. — По тази поляна аз вървях късно една вечер, преди две седмици, тъкмо в този ден, когато ти ми помагаше на ливадата край овощната градина да косим сеното. Бях изморен от косенето и като седнах да си почина на стълбичките на оградата, извадих бележника и молива си и започнах да пиша за едно нещастие, което се бе случило с мен много отдавна, и за това как бих искал да настъпят за мен щастливи дни. Пишех много бързо, въпреки че дневната светлина гаснеше и едва виждах страниците, когато изведнъж на пътечката се показа някакво същество и се спря на две-три крачки от мен. Вдигнах поглед. То беше дребно, с ефирен воал на главата. Аз му кимнах да се приближи и то застана съвсем близо до мен. Нито аз, нито то произнесохме някаква дума, но ясно четяхме в очите си своите мисли и ето какво разбрах от нашия негласен разговор:

Това беше фея и идваше от страната на джуджетата, за да ми даде щастие. Каза, че трябвало да напусна с нея земята и да отидем в някое уединено място, например на луната — феята кимна към рога на месечината, който в този миг се подаде над хълма, на който е Хей. Тя ми разказа за сребърната долина и алабастровата пещера, където можем да се заселим. Отговорих й, че на драго сърце бих отишъл там, но й напомних, както стори ти сега, че нямам крила и не мога да литна към луната.

„О — отговори ми феята, — това няма значение! Ето ти един талисман, който ще премахне всички пречки — и тя ми даде красив златен пръстен. — Сложи го на ръката ми — рече тя, — на безименния пръст на лявата ми ръка, и ще бъда твоя, а ти — мой. Ще напуснем земята и ще си създадем на луната собствен рай.“ Тя отново кимна към луната. Този пръстен, Адел, е в джоба на брича ми под формата на суверен, но смятам скоро да го превърна пак в пръстен.

— Но какво общо има всичко това с мадмоазел? Какво ме интересува тази фея? Вие казахте, че ще вземете със себе си на луната мадмоазел!

— Тази фея е твоята мадмоазел — каза мистър Рочестър с тайнствен шепот.

При тези негови думи аз посъветвах момичето да не обръща внимание на такива шеги, в отговор на което то с присъщата си трезва мисъл на французойка заяви, че мистър Рочестър е цял лъжец и че нито за момент не е повярвало на приказката му за феята, тъй като феите не съществували. А дори да съществували, нито една от тях нямало да се яви на мистър Рочестър, да му подари пръстен и да иска да се пресели с него на луната.