Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 194

— Добре, Адел! — И аз излязох бързо с нея, радвайки се, че се отървавам от мрачната си наставница. Каретата беше готова и в този момент се приближаваше към входа; господарят ми се разхождаше пред къщата, а Пайлът го следваше по петите.

— Нали може и Адел да дойде с нас, сър?

— Казах й, че не може. Никакви деца! Ще дойдеш само ти.

— Разрешете й да дойде, мистър Рочестър, много ви моля. Така ще бъде по-хубаво.

— Нищо подобно. Тя само ще ни пречи.

Тонът и погледът му бяха много резки. Изведнъж усетих гнева на съмненията и неприятния хлад, който вееше от предупрежденията на мисис Феърфакс — печатът на мрачна несигурност легна върху надеждите ми. Мисълта, че имам власт над мистър Рочестър, почти се изпари.

Бях готова да му се подчиня машинално, без по-нататъшни възражения; но като ми помогна да се кача в каретата, той ме погледна.

— Какво има? — попита той. — Защо помръкна лицето ти? Наистина ли искаш детето да дойде с нас? Ще ти бъде ли неприятно, ако то остане тук?

— Много по-добре би било да го вземем, сър.

— Бягай тогава бързо за шапката си, като стрела! — викна мистър Рочестър на Адел.

Тя хукна с всичка сила.

— Всъщност една загубена сутрин не е кой знае какво — каза той, — щом като в най-скоро време ще бъдеш завинаги изцяло моя: ще мислиш само за мен, ще разговаряш само с мен и ще се движиш само с мен.

Когато Адел се качи в каретата, тя най-напред се хвърли да ме целува, изразявайки с това благодарността си за моето застъпничество, обаче веднага бе сложена в ъгъла от другата страна на мистър Рочестър. Тя само жално ме поглеждаше оттам — строгият й съсед я сковаваше; когато той беше в такова настроение, тя не смееше да му доверява впечатленията си, нито да се обръща към него с някакви въпроси.

— Нека Адел седне до мен — предложих аз, — може би ще ви пречи там, сър. От тази страна има достатъчно място.

Той ми я подаде, сякаш беше салонно кученце.

— Непременно ще я дам в училище — рече мистър Рочестър, но вече с усмивка.

Като чу това, Адел го попита без мадмоазел ли ще бъде там.

— Да — отговори той, — без мадмоазел. Смятам да отведа мадмоазел на луната, да намеря една пещера в някоя от белите долини сред вулканичните върхове и там мадмоазел ще живее с мен, само с мен.

— А какво ще яде? Вие ще я уморите от глад — забеляза Адел.

— Сутрин и вечер ще събирам за нея манна небесна. На луната хълмовете и долините са целите побелели от манна, Адел.

— Ами ако иска да се сгрее, къде ще намери огън?

— Огън има в огнедишащите планини; когато й стане студено, ще я отведа на някой връх и ще я сложа на крайчеца на кратера.

— О, колко ще й бъде зле там, съвсем неудобно! А кой ще й даде нови дрехи, когато скъса старите? Нали там няма къде да намери нови?

Мистър Рочестър се престори на смутен.

— Хм… — каза той — а какво би направила ти, Адел, в такъв случай? Хайде, напрегни мозъка си. Може би един бял или розов облак ще й подхожда за рокля. А от дъгата ще се отреже много хубав шарф.