Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 169

Беси едва склони мисис Рийд да вземе капки за успокоение. Скоро болната се поуспокои и задряма. Аз напуснах стаята й.

Минаха повече от десет дни, преди да говоря с нея отново. Тя или бълнуваше, или беше в безсъзнание и лекарят забрани всичко, което би могло болезнено да я развълнува. Междувременно аз се мъчех колкото мога да подобря отношенията си с Джорджиана и Илайза. Отначало и двете се държаха много студено. Илайза прекарваше по половин ден над ръкоделието си, четеше или пишеше и едва удостояваше с по някоя дума мен или сестра си. Джорджиана с часове бърбореше глупости на канарчето си и не ми обръщаше внимание. Но аз твърдо реших, че сама ще успея и да се развличам, и да се занимавам; бях си взела принадлежностите за рисуване и те сега ми служеха и за едното, и за другото.

Запасила се с кутия моливи и хартия, аз обикновено сядах настрана от сестрите до прозореца, и скицирах чудновати рисунки, които изобразяваха моментни картини, появяващи се във вечно менящия се калейдоскоп на въображението ми: ивица море между две скали; изгряваща луна и силует на кораб на нейния фон; тръстики и водни ириси, а сред тях — глава на водна нимфа, увенчана с лотоси; джудже, седнало на края на едно гнездо на муши-трънче под цъфнало глогиново клонче.

Една сутрин реших да нарисувам глава. Не бях намислила още каква и не исках и да мисля за това. Взех един мек черен молив, подострих го и се задълбочих в работа. Скоро на хартията пред мене се появиха широко изпъкнало чело и ъгловати очертания на долна челюст. Тези контури ми се понравиха. Ръката ми бързо започна да нахвърля другите черти. Под челото трябваше да се нарисуват рязко очертани прави вежди и правилен нос с широки ноздри; после изразителна уста, разбира се, не тясна, и решителна брадичка с голяма трапчинка в средата. Не биваше да се пропуснат естествено и тъмните бакенбарди, както и смолисточерните коси на кичурчета около слепите очи и развени над челото. Не бях нарисувала само още очите. Нарочно ги оставих за накрая, тъй като те изискваха особено внимание. Нарисувах ги големи, като ги очертах добре; миглите направих дълги и тъмни, гледните — големи и блестящи. „Добре е, но още не е това, което трябва да се нарисува — казах си аз, разглеждайки работата си. — Трябва да придам на очите по-голяма сила и изразителност.“ И усилих сенките, за да подчертая блясъка на очите — два-три успешни щриха ми помогнаха да постигна целта си. Ето, пред себе си имам лицето на един мой приятел; какво ме интересува, че двете млади госпожици ми обръщат гръб? Гледах портрета и се радвах на сходството с оригинала. Бях всецяло погълната от рисунката и доволна.

— Това портрет на някой ваш познат ли е? — попита Илайза, която се бе приближила незабелязано до мене. Отвърнах, че това е просто плод на фантазията ми и побързах да сложа рисунката под другите листове. Аз, разбира се, я излъгах: това беше всъщност вярно нарисуван портрет на мистър Рочестър. Но какво значение имаше това за нея или за когото и да било другиго? То интересуваше единствено мен. Джорджиана също се приближи, за да види работите ми. Другите рисунки много й харесаха, но за портрета тя каза: „Какъв грозен мъж.“ Сестрите, изглежда, бяха учудени от моето изкуство. Предложих им да ги рисувам. И ето че те и двете ми позираха поред за моливи и скици. Сетне Джорджиана извади албума си. Аз обещах да й нарисувам в него един акварел. Това изведнъж подобри настроението й. Тя ми предложи да се разходим в градината. Не минаха и два часа, и ние вече бяхме увлечени в интимен разговор: Джорджиана ми разказваше за чудесната зима, която прекарала в Лондон преди две години, за възхищението, което предизвикала там, за вниманието, което й било оказано; дори намекна, че е покорила една титулована личност.