Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 167

Добре помнех лицето на мисис Рийд и жадно се взирах да открия по-скоро познатите черти. Какво щастие, че времето заличава у нас жаждата за мъст и заглушава гласа на гнева и омразата! Бях напуснала тази жена с горчивина и ненавист, а се върнах само с чувство на съжаление за големите й страдания и с искрено желание да забравя и простя всички обиди, които ми бе нанесла, да се помиря с нея и другарски да й стисна ръка.

Познатото лице беше пред мен: сурово и строго както преди. Същите очи, които нищо не можеше да смекчи, и леко извитите нагоре властни, деспотични вежди. Колко често се мръщеха те, изразявайки заплаха и омраза към мен, и как живо ми напомниха за скърбите и ужасите на детството ми сега, когато гледах отново острите им очертания. И все пак се наведох и целунах вуйна си. Тя ме погледна.

— Това Джейн Еър ли е? — попита тя.

— Да, вуйно. Как се чувствувате, мила вуйно?

Някога се бях заклела, че няма повече да я наричам „вуйно“; но сега не смятах за грях, че пренебрегвах и нарушавах тази клетва. Пръстите ми стиснаха ръката й, Която лежеше върху чаршафа. Ако и тя беше стиснала нежно ръката ми, щях да изпитам в тази минута истинска радост. Но суровата натура трудно се разнежва и трудно можеш да изкорениш от нея дълбоко врасналите неприязнени чувства. Мисис Рийд дръпна ръката си и като отвърна от мен лице, подхвърли, че вечерта е топла. Сетне тя отново ме погледна, и то така студено, че веднага разбрах: мнението й за мен и чувствата й са останали неизменни и ще бъдат такива докрай. Досещах се по каменния израз на очите й, непознаващи нежност и сълзи, че тя е решила да ме смята за непоправима до последния си дъх; ако ме счетеше за добра, това нямаше да й достави удоволствие, щеше да я кара да се чувствува унижена.

Изпитах болка, а после гняв; но реших да покоря мисис Рийд, да надвия и природата, и упорството й. Задушаваха ме сълзи, както в детството ми, ала аз ги сподавях. Като преместих един стол до възглавницата й, седнах и се наведох над нея.

— Искали сте да дойда — казах аз — и ето че съм тук. Ще остана, докато се пооправите.

— О, разбира се! Видя ли дъщерите ми?

— Да.

— Е, тогава им кажи, че аз искам да останеш тук, докато бъда в състояние да поговоря с теб за някои неща, които ми тежат на душата; днес е вече късно и трудно бих си спомнила това… Искаше ми се да ти кажа нещо… почакай…

Блуждаещият й поглед и затрудненият говор свидетелствуваха какво крушение е постигнало това някога енергично тяло. Като се завъртя неспокойно в леглото, тя задърпа към себе си завивката. Опряла се върху леглото, аз бях затиснала с лакътя си единия край на юргана и това й попречи. Тя в миг се разсърди.