Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 168
Шарлот Бронте
— Стой мирно — каза тя, — не ме дразни! Защо задържаш завивката? Ти си Джейн Еър, нали?
— Да.
— Никой няма да повярва какви грижи ми е създавало това дете. То беше такова бреме за мен. Колко огорчения ми причиняваше всеки ден и всеки час с особения си характер, с избухливата си природа и с глупавия си маниер да следи постоянно всяко движение на хората. Един път то се държа с мен също като лудо или като дявол — никога не съм виждала такова дете! Разбира се, на драго сърце се избавих от него. Какво стана с Джейн в Лоуд? Казват, че там върлувала тифусна епидемия и много момичета умрели. Тя обаче останала жива. Но аз казах, че е умряла, защото исках тя да умре!
— Странно желание, мисис Рийд. Защо толкова я мразите?
— Никога не съм могла да търпя майка й; тя беше единствената сестра на мъжа ми и той много я обичаше. Когато семейството й се отрече от тази жена след недостойния й брак, само мъжът ми остана на нейна страна, а когато пристигна вестта за смъртта й, той плака като глупак. После изпрати да доведат детето, макар че настоявах да го дадем на някоя жена да го отгледа срещу заплащане. Намразих това момиче още от първата минута, в която го видях — болнаво, скимтящо, хилаво създание! То ревеше в люлката си по цяла нощ; никога не плачеше като другите деца, не — непременно ще скимти и пищи. Мъжът ми го съжаляваше, бавеше го и се занимаваше с него, сякаш беше негова дъщеря; обръщаше му повече внимание, отколкото на своите дъщери, когато бяха на нейна възраст. Мъжът ми се мъчеше да накара и моите деца да обикнат тази бедничка, но те не можеха да я понасят, а той се гневеше, когато проявяваха омразата си към нея.
Като се разболя сериозно, той постоянно искаше да му я носят до леглото и един час преди смъртта си ме накара да се закълна, че няма да я оставя. Това беше равносилно да иска да ми натрапи някое хлапе от приют за бедни; но аз бях мек човек по природа. Джон обаче никак не прилича на баща си и аз се радвам, че е така; Джон прилича на мен и на братята ми — истински Гибсън. О, само да престане да ме мъчи с тези писма, в които вечно иска пари! Аз нямам повече пари: ние обедняваме с всеки изминат ден. Ще трябва да уволня половината прислуга и да заключа част от къщата или да я продам. Аз никога не ще се съглася на това. Но как иначе ще преживеем? Две трети от доходите ми отиват за погасяване на лихвите на ипотеките. Джон играе по цели дни и нощи и вечно губи — бедното момче! Той е заобиколен с мошеници; разориха го и го провалиха, изглежда ужасно — срам ме е за него, като го гледам.
Вълнението й все повече нарастваше.
— Струва ми се, че ще е по-добре да я оставя сама — казах аз на Беси, която стоеше от другата страна на леглото.
— Може би тъй ще е по-добре, мис. Но тя говори така само вечер, сутрин е по-спокойна.
Аз станах.
— Чакай! — извика мисис Рийд. — Има още едно нещо, което искам да ти кажа. Той ме заплашва, постоянно ме заплашва, че ще убие себе си или мен. Понякога сънувам, че го виждам проснат с огромна рана на гърлото или с подпухнало, почерняло лице. Ужасно положение; грижите ми са много големи. Какво да направя? Как да намеря пари?