Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 155

— А сега имам към вас още една молба — каза неуморимият ми господар: — трябва да слезете в стаята ми. Какво щастие, че имате кадифени пантофки, Джейн! Ако тропахте като кон, щеше да бъде ужасно. Отворете средното чекмедже на тоалетната ми маса, там ще намерите малко шишенце и чашка. Вземете ги и бързо тук!

Забързах надолу и донесох шишенцето й чашката.

— Чудесно! А сега, докторе, ще си Позволя сам дт определя дозата, на моя отговорност. Сдобих се с това средство в Рим от един италиански шарлатанин; вие сигурно бихте изгонили такъв субект, Картър. Не бива да се взема без нужда, но когато потрябва, то добре помага — както например сега. Джейн, малко вода.

Той ми подаде чашката и аз я налях наполовина с вода от шишето, сложено на умивалника.

— Толкова е достатъчно; а сега намокрете гърлото на шишенцето.

Изпълних молбата му. Тогава той накапа в чашката дванадесет капки от някаква аленочервена течност и ги предложи на Мейсън.

— Пий, Ричард! Това ще ти възвърне за около час силите, които ти липсват.

— А няма ли да ми навреди? Не ще ли възпали раната?

— Пий, пий, пий!

Мистър Мейсън се подчини, тъй като явно нямаше смисъл да възразява. Беше вече напълно облечен, лицето му си оставаше бледо, но сега той не правеше впечатление на отслабнал и изнемощял човек. Мистър Рочестър му позволи да поседи три минути, след като изпи лекарството, сетне го хвана подръка.

— Сега съм уверен, че можеш да станеш на крака — рече той. — Опитай се.

Болният стана.

— Картър, хванете го подръка от другата страна. По-бодро, Ричард! Направи крачка… ха така!

— Действително се чувствувам по-добре — забеляза мистър Мейсън.

— Не се съмнявам. А сега, Джейн, тичайте към задните стълби, отключете страничната врата в коридора и предайте на кочияша на пощенската кола да бъде готов. Казах му да не вдига шум с колелата по плочите пред къщата, затова ще видите колата на двора или чак пред пътната врата. Ние идваме. И после, Джейн, ако някой вече е станал, дайте ми сигнал от долната площадка на стълбите.

Беше около пет и половина и слънцето вече изгряваше, но в кухнята още цареше полумрак и тишина. Страничната врата в коридора бе заключена и аз се помъчих да я отворя колкото може по-безшумно. Дворът бе пуст, но пътната врата стоеше широко разтворена и край нея видях една запретната пощенска кола с кочияш на капрата. Приближих се до него и казах, че господата идват. Той кимна. Сетне внимателно се огледах и ослушах. Навсякъде цареше тишината на ранното утро, прозорците на стаите, в които спеше прислугата, бяха все още със спуснати завеси. Птичките чуруликаха сред белите цветове на овощните дръвчета, чиито нацъфтели клонки бяха увиснали като бели гирлянди над стената, която заграждаше една част от двора. В конюшните конете от време на време потрепваха с копита. Всичко друго тънеше в тишина.

Господата се появиха. Мейсън, подкрепян от мистър Рочестър и лекаря, вървеше без особени усилия. Двамата му помогнаха да седне в колата, сетне в нея се настани и мистър Картър.

— Наглеждайте го — каза мистър Рочестър на лекаря — и нека остане у вас, докато се поправи съвсем. След един-два дни ще дойда да го навестя. Е, как си сега, Ричард?