Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 156

Шарлот Бронте

— Чистият въздух ме ободрява, Феърфакс.

— Оставете прозореца откъм него отворен, Картър; няма вятър. Довиждане, Дик!

— Феърфакс…

— Какво има?

— Нека се грижат за нея, нека се отнасят с нея колкото може по-добре, нека… — Той млъкна и се разплака.

— Ще направя всичко, каквото е възможно; и без това го върша и ще го върша винаги — бе отговорът. Мистър Рочестър затвори вратата на колата и тя потегли.

— Но как бих благодарил на бога, ако всичко това се бе свършило — добави той, като затвори тежката пътна врата и сложи резето. Сетне бавно и разсеяно се упъти към вратата в стената, която ограждаше овощната градина. Реших, че повече не съм му нужна, и вече се канех да се върна в къщи, когато той отново ме извика.

— Джейн! — Мистър Рочестър вече бе отворил вратичката, стоеше до нея и ме чакаше.

— Елате тук, подишайте няколко минути чист въздух. Този дом е истински затвор, не ви ли се струва така?

— Той ми се струва разкошен, сър.

— В очите ви блести наивен възторг — отговори той, — гледате всичко през розови очила. Не виждате, че позлатата е фалшива, а копринените драперии — паяжини, че мраморът е прост камък, а лъскавото дърво — гнило. Ала тук — той посочи свода от листа, под който вървяхме — всичко е истинско, приятно и чисто.

Мистър Рочестър свърна в една алея, оградена с летвички, от едната страна на която растяха ябълки, круши и череши, а от другата се простираше ивица най-различни приказни цветя; шибои, карамфили, иглики, теменуги, а сред тях — шипки и какви ли не ароматни треви. Те бяха свежи, каквито могат да бъдат растенията в едно прекрасно пролетно утро след априлските дъждове. Слънцето току-що се бе показало на румения изток и лъчите му вече озаряваха цъфтящите, покрити с роса овощни дръвчета и тихите алеи под тях.

— Джейн, искате ли едно цвете?

Той откъсна една полуразцъфнала роза, първата от цъфналите през тази година, и ми я подаде.

— Благодаря, сър.

— Харесва ли ви този изгрев, Джейн? Това небе с високи и леки облаци, които, разбира се, ще се стопят, когато след няколко часа стане по-топло; този покой и благоухание?

— Да, много.

— Вие прекарахте странна нощ, Джейн.

— Да, сър.

— Колко сте бледа! Беше ли ви страх, когато ви оставих сама с Мейсън?

— Страхувах се някой да не дойде от другата стая.

— Но аз нали заключих вратата, ключът ми беше в джоба. Щях да бъда небрежен овчар, ако бях оставил едно агънце, моето любимо агънце, без защита край вълчата бърлога. Вие бяхте в безопасност.

— А Грейс Пул ще продължава ли да живее тук, сър?

— О, да! Не си блъскайте главата с това, просто забравете за нея.

— Но на мен ми се струва, че животът ви не може да бъде в безопасност, докато тя е тук.

— Не се безпокойте за мен, ще внимавам.

— А премина ли опасността, от която се страхувахте снощи, сър?

— Не мога да кажа това, докато Мейсън не напусне Англия, пък дори и тогава. Да живея, Джейн, за мене значи да стоя на кратера на вулкан, който може да избухне всеки миг.