Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 153

О, аз не можех да забравя нито неговия поглед, нито неговата бледност, когато той прошепна: „Джейн, вие ми нанесохте удар, вие ми нанесохте удар, Джейн!“ Не можех да забравя как трепереше ръката, опряла се на рамото ми; а никак не беше лесно да сломиш този решителен дух и да накараш да трепери силното тяло на Феърфакс Рочестър.

„Кога ще се върне той? Кога ще се върне той?“ — питах се аз, тъй като нощта се проточи безкрай, окървавеният ми пациент изнемощяваше, стенеше и ставаше все по-зле, а нито утрото, нито помощта идваше. Непрекъснато поднасях вода до побелелите устни на Мейсън, непрекъснато му давах да смърка амоняк: усилията ми изглеждаха напразни. Физическите или душевните страдания, загубата на кръв, а може би и трите заедно предизвикваха бързо отпадане на силите му. Той така стенеше, изглеждаше тъй отпаднал, обезумял и в такова безнадеждно положение, че аз се боях да не умре; а нямах право дори да му кажа нещо!

Свещта най-сетне догоря; когато тя угасна, аз забелязах по края на завесата на прозореца ивица дрезгава светлина — утрото наближаваше. След малко чух как далеч на двора в къщичката си залая Пайлът. Надеждата ми възкръсна. И ненапразно: след пет минути скърцането на ключа в ключалката ми даде да разбера, че дежурството ми е свършило. То едва ли бе продължило повече от два часа, но те ми се сториха цяла вечност.

Влезе мистър Рочестър, съпроводен от лекаря, за когото бе отишъл.

— Е, а сега, Картър, побързайте — обърна се той към лекаря. — Давам ви половин час, за да промиете раната, да сложите превръзка, да свалите болния долу и прочие.

— Но той може ли да се движи, сър?

— Разбира се, че може. Нищо сериозно няма; просто е изпаднал в нервна възбуда; трябва да се поддържа духът му. Хайде, залавяйте се за работа.

Мистър Рочестър отмахна дебелите завеси на прозорците, вдигна транспаранта от американ и в стаята нахлу дневна светлина. Аз с радост забелязах колко светло бе вече навън, какви яркорозови ивици озаряваха изтока. Сетне мистър Рочестър се приближи до Мейсън; лекарят бе почнал вече работата си.

— Е, добри ми приятелю, как си? — попита той.

— Боя се, че тя свърши с мен — последва едва чуто отговорът.

— Глупости, бъди мъж! След две седмици ще бъдеш здрав като преди. Просто си загубил малко кръв — това е всичко. Картър, кажете му, че няма никаква, опасност.

— Мога да кажа това с пълна увереност — отговори Картър, който вече бе снел от пациента си превръзката. — Съжалявам, че не пристигнах тук по-рано; тогава той не ой загубил толкова кръв. Но какво е това? Рамото е не само порязано, а и разкъсано. Раната не е от нож, тази работа са свършили нечии зъби.