Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 12

Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:

В ония дни, когато скитахме безгрижно,

в ония отлетели дни…

Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:

Умора го мъчи, умора безмерна,

безкраен е пътят, полето е ледно.

Ще мръкне и скоро тъмата вечерна

на път ще настигне сирачето бедно.

Защо го прогониха лошите хора

из тия скали, разпилени безредно?

Умора го мъчи, безмерна умора,

но ангели бдят над сирачето бедно.

И ето че нежен ветрецът повява,

сред мрака звездите изгряват победно.

Бог в своята милост утеха му дава,

с надежда дарява сирачето бедно.

Дори и да падне от моста надвесен,

да скита в блатата изгубено, бледно,

дори и тогава бащата небесен

не ще изостави сирачето бедно.

И то продължава, върви със усмивка,

макар и към своето утро последно,

че горе, в небето, го чака почивка,

че бог е баща на сирачето бедно.

— Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?

Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.

— О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувствува тя?

Беси отговори, че съм много добре.

— Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?

— Да, сър. Джейн Еър.

— Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?

— Не, сър.

— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.

— Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.

И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:

— Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.