Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 12
Шарлот Бронте
Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:
В ония дни, когато скитахме безгрижно,
в ония отлетели дни…
Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:
Умора го мъчи, умора безмерна,
безкраен е пътят, полето е ледно.
Ще мръкне и скоро тъмата вечерна
на път ще настигне сирачето бедно.
Защо го прогониха лошите хора
из тия скали, разпилени безредно?
Умора го мъчи, безмерна умора,
но ангели бдят над сирачето бедно.
И ето че нежен ветрецът повява,
сред мрака звездите изгряват победно.
Бог в своята милост утеха му дава,
с надежда дарява сирачето бедно.
Дори и да падне от моста надвесен,
да скита в блатата изгубено, бледно,
дори и тогава бащата небесен
не ще изостави сирачето бедно.
И то продължава, върви със усмивка,
макар и към своето утро последно,
че горе, в небето, го чака почивка,
че бог е баща на сирачето бедно.
— Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?
Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.
— О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувствува тя?
Беси отговори, че съм много добре.
— Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?
— Да, сър. Джейн Еър.
— Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?
— Не, сър.
— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.
— Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.
И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:
— Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.