Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 10

Пет минути по-късно мъглата, забулила съзнанието ми, се разсея. Сега бях сигурна, че съм в детската стая, в леглото си, и че червеното сияние пред очите ми е огънят в камината. Беше нощ; на масата гореше свещ; Беси стоеше до кревата и държеше тас, а в едно кресло до възглавницата ми седеше наведен над мен някакъв господин.

Изпитах неизразимо облекчение, благотворно чувство на спокойствие и сигурност, когато разбрах, че в стаята ми има външен човек — нито обитател на Гейтсхед, нито роднина на мисис Рийд. Като отвърнах лице от Беси (макар присъствието й да ми беше много по-малко неприятно, отколкото би било например присъствието на Абът), почнах да разглеждам внимателно лицето на седящия до леглото господин. Аз го познавах: това бе мистър Лойд, аптекарят; мисис Рийд заръчваше да го повикат винаги, когато се разболееше някой от слугите; за себе си и за своите деца тя викаше лекар.

— Е, познавате ли ме? — запита той.

Аз казах името му и му подадох ръка. Мистър Лойд я пое усмихнат и рече:

— Лека-полека ще се излекуваме.

После той ме сложи да легна и обръщайки се към Беси, й заръча много да внимава никой да не ме безпокои през нощта. Като й даде още няколко наставления и каза, че на другия ден ще дойде пак, за голямо мое съжаление той си отиде; аз се чувствувах съвсем сигурна и спокойна, докато седеше до леглото ми, но щом вратата се затвори зад гърба му, в стаята сякаш стана по-мрачно и сърцето ми се сви; в него легна като камък неизразима печал.

— Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.

Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:

— Ще се опитам.

— Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?

— Не, благодаря, Беси.

— Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.

Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:

— Беси, какво ми е? Болна ли съм?

— Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.

И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва:

— Сеъра, ела да спим в детската. За нищо на света не бих останала сама с горкото момиче тази нощ. Ами ако изведнъж умре?… Колко чудно, че припадна… Бих искала да зная дали наистина е видяла нещо. Госпожата беше прекалено строга към нея.

Тя се върна със Сеъра; двете си легнаха; но преди да заспят, си шепнаха половин час. Долових откъслеци от разговора им, от които разбрах ясно за какво става дума.

— Нещо бяло минало покрай нея и изчезнало… А след него — грамадно черно куче… Три силни удара по вратата. В гробището — светлина, и то точно на неговия гроб… — и т. н.

Най-сетне те заспаха; свещта и камината загаснаха. За мен часовете на тази дълга нощ се нижеха в мъчителна безсъница; страхът държеше в еднакво напрежение слуха, зрението и мисълта ми — страх, който изпитват само децата.