Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 13

— О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси.

Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоех пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече:

— Защо се разболяхте вчера?

— Падна — отново побърза да каже Беси.

— Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна.

— Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.

Мистър Лойд взе щипка енфие и я смръкна. Когато прибираше в джоба на жилетката си енфието, раздаде се силен звън, с който викаха слугите за обед; аптекарят знаеше за какво звънят.

— Бавачке, това е за вас — каза той, — можете да слезете долу. А докато се върнете, ще си поговорим за нещо сериозно с мис Джейн.

Беси с удоволствие би останала, но се налагаше да излезе, понеже слугите в имението Гейтсхед бяха длъжни най-строго да спазват установеното за обед и вечеря време.

— Значи, вие сте се разболели не от това, че сте паднали. Тогава от какво? — продължи мистър Лойд, когато Беси излезе.

— Оставиха ме заключена в стаята, където живее един дух, докато се мръкна съвсем.

Мистър Лойд се усмихна и веднага след това се намръщи.

— Дух ли? Е, вие, види се, сте съвсем дете. Страх ли ви е от духове?

— Да, от духа на мистър Рийд; нали той е умрял в онази стая и там е лежал. Нито Беси, нито който и да е, смее да влезе там нощем, ако не се налага да стори това. Беше жестоко — да ме затворят там сама, в тъмното! Толкова жестоко, че никога няма да го забравя!

— Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли ви е страх?

— Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.

— Какви други неща? Няма ли да ми кажете?

Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:

— Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.

— Ала имате добра вуйна и братовчеди! Отново замълчах, после смотолевих:

— Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!

Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.

— Нима не ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?

— Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.

— Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?

— Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.