Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 112

Много добре помнех всичко — и думите, и погледа, и тона, и в тази минута те сякаш отново оживяха.

Влязох в учебната стая — Адел рисуваше. Наведох се над нея и започнах да й помагам, хванала заедно с нея молива й. Изведнъж тя учудено ме погледна.

— Qu’avez-vous, mademoiselle? Vos doigts tremblent comme la îeville, et vos joues sont rouges: mais rouges comme des cerises!⁴⁴ — каза тя.

— Нищо, Адел, то е, защото се наведох и кръвта нахлу в главата ми.

Тя продължи да рисува, а аз — да мисля. Побързах да прогоня от ума си неприятните впечатления, които се трупаха там във връзка с Грейс Пул: те ме отвращаваха. Сравних се с нея и намерих, че сме различни. Беси Лийвън ми бе казала, че съм същинска лейди и това беше истина: аз бях лейди. А сега изглеждах още по-добре, отколкото когато се видяхме с Беси. Бях напълняла и станала по-свежа, по-жизнерадостна и по-жива, понеже имах по-светли надежди и по-истински развлечения.

„Скоро ще се мръкне — казах си аз, като погледнах към прозореца. — Цял ден не чух нито гласа на мистър Рочестър, нито стъпките му; но несъмнено ще го видя, преди да настъпи нощта. Сутринта се боях от тази среща, а сега я желая, защото дългото очакване породи у мен нетърпение по-скоро да го видя.“

Когато се спусна здрач и Адел ме остави, за да отиде в детската стая и поиграе там със Софи, вече горещо желаех тази среща. Ослушвах се дали няма да звънне долу звънецът, дали Лия не се качва горе да ме извика; от време на време ми се струваше, че чувам стъпките на самия мистър Рочестър и се обръщах към вратата, очаквайки тя да се отвори и той да влезе. Ала вратата не се отваряше; единственият ми посетител — полумракът — бе влязъл през прозореца. Все пак още не бе късно: мистър Рочестър често пращаше да ме викат в седем, дори в осем часа, а в момента бе шест. Дано не бъдех напълно разочарована този ден, когато имах да му кажа толкова неща! Исках да насоча разговора отново към Грейс Пул и да чуя какво ще ми каже той; исках да го попитам направо наистина ли е уверен, че тъкмо тя е направила този ужасен опит миналата нощ, и ако е така, защо държи в тайна жестоката й проява. Малко ме интересуваше дали любопитството ми ще го раздразни; изпитвах голямо удоволствие ту да го сърдя, ту да го успокоявам, обаче верният ми инстинкт винаги ме възпираше да не отивам твърде далеч: никога не прехвърлях границата на раздразнението, но страшно обичах да пробвам умението си на самия му предел. Без да забравям нито за миг необходимата почтителност или положението си, аз дръзвах да споря с него без страх и без смущение — това харесваше и на него, и на мен.