Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 110

Както винаги сериозна и мълчалива, с кафява вълнена рокля, карирана престилка, бяла кърпичка и боне, тя изглеждаше всецяло погълната от работата си; на грубото й чело и простоватото й лице нямаше дори най-слаба следа от бледността или отчаянието, които човек би очаквал да види на лицето на жената, извършила опит за убийство, проследена през нощта до бърлогата й от своята жертва и уличена от нея (бях сигурна в това) в престъплението, което е възнамерявала да извърши. Бях озадачена, поразена. Все още я гледах втренчено, когато тя вдигна глава, но нищо в нея не трепна, никакво вълнение, чувство за виновност или страх да не бъде открита не промени цвета на лицето й. Тя каза: „Добро утро, мис“ както винаги флегматично и лаконично и като взе нова халка и ширитче, продължи да шие.

„Сега ще я изпитам — реших аз, — тази безподобна непроницаемост е съвсем необяснима.“

— Добро утро, Грейс — отвърнах. — Какво е станало тук? Стори ми се, че преди малко чух цялата прислуга да разговаря шумно.

— Нищо особено: господарят чел нощес в леглото си, сетне заспал, а свещта останала да гори и завесата се подпалила; за щастие той се събудил, преди пламъкът да обхване леглото и завивките, и успял да угаси огъня с водата от каната си.

— Чудна работа — казах аз тихо; след това, като я погледнах пак втренчено, добавих: — Нима мистър Рочестър не е събудил никого? Нима никой нищо не е чул?

Грейс отново вдигна очи към мен и този път ми се стори, че в погледа й блесна някакъв интерес. Тя като че ли ме изгледа с особено внимание и предпазливост, след което отговори:

— Нали знаете, мис, прислугата спи толкова далеч, че едва ли би се събудила. Стаята на мисис Феърфакс и вашата са най-близо до спалнята на господаря; но мисис Феърфакс казва, че нищо не е чула: възрастните хора често спят дълбоко. — Тя млъкна, а сетне добави с някакво престорено равнодушие, ала все пак подчертаваше многозначително думите: — Обаче вие, мис, сте млада и сигурно спите леко; може би сте чули някакъв шум.

— Чух — отвърнах аз с по-тих глас, та Лия, която още изтриваше прозореца, да не ме чуе. Отначало помислих, че това е Пайлът; но Пайлът не може да се смее, а аз съм уверена, че чух смях, и то особен.

Грейс откъсна нов конец, грижливо го натърка с восък, спокойно вдяна иглата и забеляза с пълно спокойствие:

— Знаете ли, мис, господарят едва ли би се смял, щом го е грозяла такава опасност; вие навярно сте сънували.

— Не съм сънувала — възразих с известен яд, тъй като наглото й спокойствие ме възмущаваше.

Тя отново ми хвърли остър, пронизителен поглед.

— А вие казахте ли на господаря, че сте чули смях? — попита тя.

— Нямах възможност да говоря с него днес.

— И не пожелахте да отворите вратата и да надникнете в коридора, нали? — продължаваше Грейс.

Сега пък тя започна да ме разпитва, мъчейки се да изтръгне нещо от мен; изведнъж ми дойде на ума, че ако тя се досети, че зная вината й или я подозирам, би могла да ми изиграе някаква лоша шега и реших да бъда нащрек.