Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 111

— Напротив, заключих вратата с резето — отвърнах аз.

— Значи, нямате навик да заключвате вратата си всяка вечер, преди да си легнете?

„Дявол да го вземе, тя иска да разбере привичките ми, за да съобразява с тях кроежите си!“ И негодуванието отново взе връх над предпазливостта ми. Аз троснато отговорих:

— Досега много често се случваше да не слагам резето. Смятах това за излишно. Не мислех, че в имението Торнфийлд може да ме грози някаква опасност или неприятност; но отсега нататък — продължих натъртено аз — всяка вечер, преди да си легна, ще вземам всички необходими мерки за безопасността си.

— И добре ще направите — гласеше отговорът. — Наистина в околността е спокойно и никога не съм чувала някакви крадци да са се опитвали когато и да било да ограбят имението, макар на всички да е добре известно, че само чиниите в килера за прибори струват стотици лири. Освен това, както виждате, прислугата е много малка за такава голяма къща, защото господарят никога не се заседява дълго, а пък когато е тук, не се нуждае от много грижи, тъй като е ерген. Но предпазливостта никога не е излишна; нищо не ви струва да заключвате вратата, дори ще е по-добре, защото ще бъдете защитена от всяка беда. Много хора, мис, се осланят за всичко на провидението, а пък аз казвам: разчитай на провидението, но се пази сам; пазиш ли се, и бог ще те пази. — С тези думи тя приключи речта си — доста дълга за нея и произнесена с религиозно смирение.

Аз все още бях силно потресена от нейното свръхестествено самообладание и невиждано лицемерие, когато влезе готвачката.

— Мисис Пул — каза тя, обръщайки се към Грейс, — обедът за прислугата скоро ще бъде готов. Ще слезете ли долу?

— Не, оставете ми половинка портер и парче пудинг на един поднос, аз ще си го отнеса горе.

— Месо искате ли?

— Малко, и бучка сирене. Нищо повече.

— А саго⁴³?

— Сега не. Ще сляза долу преди следобедната закуска и ще си направя сама.

После готвачката се обърна към мен, съобщавайки ми, че мисис Феърфакс ме чака; трябваше да напусна спалнята на мистър Рочестър.

По време на обеда бях толкова заета с мисли за загадъчното поведение на Грейс Пул и най-вече за положението й в Торнфийлд — за това, че не я откараха още същата сутрин в затвора, нито дори я изгониха, — щото никак не слушах разказа на мисис Феърфакс за нощното произшествие. Нали мистър Рочестър изрази съвсем ясно увереността си, че именно Грейс е престъпницата; каква тайнствена причина го спираше да я изобличи открито? Защо помоли и мен да пазя тази тайна? Странно: гордият, избухлив и високомерен благородник, изглежда, се намираше във властта на една от най-нищожните си подчинени и при това до такава степен, че дори когато бе посегнала на живота му, не се решаваше открито да я обвини в престъплението, а още по-малко да я накаже за това.

Ако Грейс беше млада и хубава, щях да допусна, че мистър Рочестър я прикрива, подтикван не от предпазливост или страх, а от по-нежни чувства; ала при толкова непривлекателна и пълна жена такова предположение ми се струваше невероятно. „Все пак — мислех си аз — някога тя е била млада; по същото време и господарят й е бил младеж: мисис Феърфакс веднъж ми каза, че Грейс живее отдавна в тази къща. Не допускам някога да е била привлекателна; но липсата на външен чар се е запълвала навярно с оригиналността и силата на характера й. Мистър Рочестър има слабост към решителните и ексцентрични натури, а Грейс поне е ексцентрична. Може би някой негов каприз (това е твърде възможно за човек е вечно променящо се настроение и вироглав като него) го е предал във властта на тази жена и тя сега упражнява върху му тайно влияние — резултат от неговото неблагоразумие; и той е безсилен да се отърве от това влияние, а и не смее да го пренебрегне.“ Ала щом достигнах до това предположение, в съзнанието ми изплуваха с такава яснота плоската квадратна фигура на мисис Пул и непривлекателното й, сухо, дори грубо лице, че си казах: „Не, невъзможно е! Предположението ми не може да бъде вярно! И все пак — продължаваше тайнственият глас, който говори в сърцето на всеки — ти също не си хубава, а както изглежда, се харесваш на мистър Рочестър; във всеки случай това и самата ти неведнъж си забелязвала. Ами последната нощ? Спомни си думите, погледа, гласа му!“