Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 9

— Мис Еър, какво ви е? — запита Беси.

— Какъв ужасен шум! Цялата настръхнах! — възкликна Абът.

— Махнете ме оттук! Искам да отида в детската стая! — викнах аз.

— Защо? Ударихте ли се? Или видяхте нещо? — запита отново Беси.

— Ох! Видях светлина и помислих, че идва някой дух. — Бях сграбчила ръката на Беси; тя не я отдръпна.

— Викала е нарочно — рече Абът и в гласа й долових отвращение. — И как викаше! Ако нещо я е заболяло силно, можехме да я извиним, но тя само е искала да ни докара всички тук — зная долните й хитрини.

— Какъв е този шум? — попита един заповеднически глас и мисис Рийд се показа по коридора с развяващо се боне и гневно шумоляща рокля. — Абът и Беси, мисля, че казах Джейн Еър да стои в червената стая, докато самата аз не я пусна.

— Мис Джейн викаше много силно, мадам — умолително рече Беси.

— Оставете я — гласеше единственият отговор. — Пусни ръката на Беси, дете; бъди сигурно, че няма да успееш, ако мислиш да се отървеш по този начин. Ненавиждам хитрините, особено на децата; мой дълг е да ти покажа, че това няма да ти помогне. Сега ще останеш тук още един час и ще те пусна само ако проявиш пълно подчинение и послушание.

— О, вуйно, имайте милост към мен! Простете ми! Не мога да понеса това; накажете ме с друго! Ще ме намерите убита, ако…

— Млък! Тази твоя невъздържаност е просто отвратителна! — И няма съмнение, че мисис Рийд действително бе отвратена. В нейните очи аз бях цяла артистка и тя искрено вярваше, че съм съчетание на низки страсти, лош характер и страшно двуличие.

Когато Беси и Абът си отидоха, мисис Рийд, изгубила всякакво желание да бъде свидетел на истеричните ми пристъпи и отчаяните ми хлипове, ме тласна грубо в стаята и ме заключи, без да каже нещо повече. Чух я как бързо се отдалечава и скоро след това припаднах — безсъзнанието скри всичко от очите ми.

ТРЕТА ГЛАВА

Спомням си, че се свестих като след някакъв страшен кошмар; пред очите ми аленееше зловещо сияние, пресечено от плътни черни ивици. Чувах някакви гласове, но едва-едва, сякаш ги заглушаваше вятър или водопад; вълнението, неизвестността и най-вече силният страх бяха сковали цялото ми същество. Скоро обаче почувствувах как някой се докосва до мен, вдига ме и ме изправя да седна — и то така нежно, както не се бе отнасял още никой към мене. Склоних глава на възглавницата или на рамото на същия човек и ми стана хубаво, хубаво…