Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 70
Елън Шрайбер
— Защо не се разходим да хвърлим едно око на това имение — изправи се Хенри.
— Не, няма да се разхождаме никъде — наредих му аз, посочвайки му стола. — Ето, прочети това… — казах аз, подавайки му едно петдесеттонно списание за Стоунхендж, пирамидите и НЛО. — Може би после ще заключиш, че Валънтайн е извънземно.
След като на момчетата им писна да се занимават със старите и прашни книги, Хенри започна да играе някакви игри на мобилния си телефон.
— В пещерата, — започна брат ми, — те чух да ме наричаш Били. Не Момчето — Идиот. Не Момчето Били.
— Е, и какво от това?
— Знам, че си способна да ме наричаш с истинското ми име.
— Истинското ти име е Уилям. Как искаш да те наричам?
— Какво ще кажеш за „добрия стар Били“?
— Добре. Отсега нататък, — казах аз, — ще ти викам „Добрия Стар Били.“
Брат ми се намръщи и поклати глава.
— Мой ред е! — каза той на Хенри и се пресегна за мобилния.
Двамата гледаха „Стар Трек“ на телефона, докато аз надничах през прозореца, гледайки лунната нощ. Започнах да си изяснявам мотивите на Валънтайн да дойде сам в Дулсвил.
Според него, той дошъл, за да търси Джагър и Луна. Беше се надявал да ги открия още тук. И когато не е намерил ковчезите, бе претърсил всички къщички на дърветата за някакви улики.
После трябва да е намерил скритите гравюри на брат си, онези, на които аз бях попаднала по-рано. Но какво в тях би му подсказало нещо за местоположението им?
Спомних си как Момчето Били и вампира ги държаха, когато ги заварих в стаята на брат ми.
— Били, ти и Валънтайн търсихте ли в Интернет за местата от снимките на Валънтайн?
— Да, една от тях беше от Румъния, а другата от нашето гробище, но не тази, която ти ми показа в пещерата. Ти нахлу в стаята ми, точно когато щяхме да започваме с търсенето. Защо?
Вместо отговор, се обърнах към задръстения приятел на брат ми.
— Хенри — мобилният ти има ли достъп до Интернет?
Магьосникът на техниката подбели очи, в знак на това че го питам такъв глупав и старомоден въпрос.
— Само за да убием времето — предложих аз. — Би ли потърсил името на Мария Максуел?
Той влезе в Интернет и написа името.
Чаках отговора на задръстеняка.
— Има доктор Мария Максуел в Спокан. Тя има уебсайт. Искаш ли да кликна на него?
— Има ли други? — попитах аз.
— Някаква Мария Максуел е пробягала маратона в Чикаго през 2001 година, месец октомври.
— Не, прекалено е млада.
— Има една Мария Максуел, която е написала детска книжка.
— През 1800?
— Не, през 1976.
— Пробвай да използваш рождената дата върху снимката от гравюрата. Може би е погребана в някой малък град в Румъния.
— Мария Максуел — произнесе той, докато въвеждаше името. — 1844 година.
Почакахме момент, но ми се стори като цяла вечност. Тиктакането на стария часовник във фоайето пасваше идеално с забързаният ритъм на собственото ми сърце.
— Има линк за стандартните вестникарски архиви — некролози…
— Дай да видя — казах аз нетърпеливо.
Хенри побутна телефона, за да можем и двамата да виждаме малкото екранче.
На него пишеше:
Мария Максуел. Родена в малкото градче Сигишоара, Румъния. Имигрирала в САЩ и заселила се в селото Грийнвил, където е доживяла остатъка от деветдесет и осемте си години. Обичана от всички. Леля на десет племенника и племеннички, всички от които останали в Румъния.