Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 59
Елън Шрайбер
От една от лимузините слязоха няколко играчи от футболния отбор. Красивият Мат Уелс подаде ръка, за да помогне на най-добрата ми приятелка, Беки, да слезе от дългата кола.
Най-отпред на чудовищната опашка от лимузини слязоха Тревър и Дженифър Уорън. Сякаш не беше достатъчно разхищение да пристигнеш с лимузина, та Тревър трябваше да я има само за тях двамата.
Александър отби настрани и както винаги съвършеният джентълмен ми помогна да сляза от колата. Докато паркираше Мерцедеса аз се възхищавах на червените, белите и розовите балони вързани с червена панделка за перилата на входа.
Сърцето ми отново се разтопи, когато видях как Александър, облечен в черния си копринен костюм крачи с мен по тротоара към училище.
Имаше страшно много ученици, които влизаха навътре, но Александър се поколеба. Въпреки че се радваше, че е тук, можех да видя, че е поразен от заобикалящата го напълно нова обстановка. Не бе свикнал с толкова много хора в такова малко пространство, които се суетяха и се снимаха.
Издърпах го настрани от тълпата, за да се уверя, че ще е в безопасност от фотоапаратите.
— Нека да минем от тук — казах аз и излязох от опашката от хора.
Отправихме се към страничната врата, която не бе претъпкана.
Докато вървяхме по коридорите Александър изучаваше всичко — шкафа с купите, изложените годишници, таблото със седмичните съобщения. Досадните неща покрай, които минавах всеки ден и въобще не забелязвах бяха като уникални артифакти за гаджето ми.
— Като в музей е — каза той.
— Доста скучно, нали?
— Не, всъщност ми помага да те разбера по-добре.
Погледнах към него и стиснах ръката му.
Когато се отправихме към гимнастическия салон минахме покрай кикотещи се момичета облечени в бални рокли тръгнали към тоалетната, за да оправят грима си и да обсъдят кавалерите си — или може би нас.
Изведнъж Александър спря.
— Можем ли да видя шкафчето ти? Искам да знам колкото се може повече за това как ти минава деня.
— Шкафчето ми ли? — учудих се аз. — То е само един вехтошарски алуминиев боклук.
— Но е твоята вехтория — каза той с кадифен глас. — Искам да знам всичко за теб.
Коментарът му ми отне дъха. Взех ръката му в своята.
— Насам.
Минахме покрай театралната зала и лабораториите по биология и химия.
Завъртях механизма за заключване напред и назад, за да въведа точния код и отворих шкафчето си.
Бях слисана. Там, висящи на вратата и покриващи тънките стени на шкафчето имаше малки изрисувани портрети на мен и Александър. Един беше на нас заедно пред „При Хасти“, един как танцуваме на дулсвилското игрище за голф и един оформен с четири вертикални пози, сякаш беше снимка от кабинка за моментални снимки.
— Невероятни са!
Александър грееше, докато аз разглеждах едно по едно невероятните му произведения.
— Как влезе тук? Мислех, че съм единствената, която обича да се промъква.
— Опитвах се да ти ги дам още от посещението ни в пещерата. Но мисля, че така се получи по-добре.
— Обожавам ги!
— Сега ще можеш да ни виждаш винаги заедно — и да бъдеш като всички други момичета с нормални гаджета.