Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 4

— Госпожице Руби? Свободен съм за вечеря по-рано от очакваното… Прекрасно. Да ще съм ви благодарен ако ме вземете оттук. Обичам властните жени — пошегува се.

Чувствах се все едно пътуваме през някаква пресечена местност, докато Александър караше Мерцедеса на Джеймсън надолу по извитите, лъкатушещи и пусти улици далеч от Бенсън Хил към безупречните улици на предградията — моя квартал.

Притеснявах се, че няма да намерим Били, затова пробягах стъпалата пред прага и затършувах из връзката си ключове — един за къщата, друг за задната, за предната врата, за шкафчето, за дневника ми и няколко, за които си нямах и на идея какво отключват. Всичките бяха закачени за няколко ключодържателя — фигурка на Оливия Ауткаст, плюшено прилепче от „Здравей, Прилепче“, и пластмасова плочка на Дони Дарко.

Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да намеря правилния. Александър спокойно взе връзката ключове от ръката ми, черния му пластмасов пръстен-паяк проблесна на лунната светлина.

Бързо намери ключа за къщата и го пъхна в ключалката.

Мина по-малко от минута и вече бяхме в къщата.

— Били? — извиках от подножието на стълбището.

Нямаше отговор, нямаше дори: „Махай се“.

Обърнах се към Александър и той изглеждаше притеснен.

Полетях нагоре по покритото с бежов килим стълбище право към стаята на Били. На затворената врата с червено-черни букви висеше надпис: „ЗАБРАНЕНО ЗА ВАМПИРИ. ТОВА СЕ ОТНАСЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ТЕБ, РЕЙВЪН!“

Пренебрегнах надписа и отворих вратата.

— Трябва да поговорим — предупредих, докато влизах.

Всичко в стаята на брат ми — бюрото, компютъра, компютърните игри, спортните картички, неоправеното легло — си беше на мястото. Всичко освен него.

Претърсих банята и подредената стая за гости, но от досадния ми брат нямаше и следа.

Втурнах се надолу по стълбите и намерих входната врата открехната.

— Били? — попитах.

Вместо Били по коридора приближаваше майка ми, пременена с бледо морав пуловер на Ралф Лоран и сиви панталони.

— О, здравей Александър — каза тя, очите й проблеснаха. — Колко се радвам, че се виждаме.

Александър винаги бе странно срамежлив с компанията на родителите ми.

— Здравейте, госпожо Мадисън — отговори Александър, отмятайки нервно черната си коса.

— Казах ти вече, наричай ме Сара — каза с почти момичешко кикотене.

Подбелих очи. Не бях сигурна, дали майка ми бе щастлива от това, че някой в такова малко градче като Дулсвил или по-скоро, че някой в целия свят ме приемаше, или просто хипнотизиращите кафяви очи на Александър я правеха лекомислена. Може пък имаше някакви ярки проблясъци от хипи дните си.

Нямах достатъчно време за да я разпитвам точно сега.

— Толкова се радвам че и двамата сте тук — каза сладко. — Току-що звънях в Александър.

— Били ще се прибере ли скоро? — прекъснах я аз.

— Не, но това ще ни отдаде перфектната възможност да вечеряме заедно. Само четиримата.

Въздъхнах. Най-накрая, след години на заяждане относно облеклото ми, майка ми започваше да ме третира като възрастен. За мое съжаление, не можех да приема вечерята израз на родителското възприемане. Имах други неща на главата си.