Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 3

Александър не отговори.

— Ти виждаш! — казах аз. — Можеш да ме виждаш.

— Голям съм късметлия — призна най-накрая. — Толкова си красива.

Съществуваха толкова много мистерии около Александър, чудех се колко още ще ми разкрие и как мога да ги разбуля.

Отпуснах главата си на рамото му докато той нежно масажираше гърба ми.

— Слънцето залезе — отбеляза той.

— Вече? От къде знаеш — попитах аз. — И това ли можеш да видиш?

Не отговори.

Можех да чуя как Александър повдига капака на ковчега. Сграбчи ръката ми и изведнъж се оказах права в непрогледния мрак около мен.

Александър ме повдигна на ръце и ме изнесе от ковчега както Дракула носеше неговата смъртна булка. Нежно ме спусна, а аз се притиснах към него, въобще не ми пукаше къде се намираме. Вратата на дрешника се отвори с шумно скърцане. Примижах докато очите ми свикнат с лунната светлина, която се процеждаше в стаята. Надянахме кубинките си, аз седнала на разбитото му, но удобно кресло, а Александър коленичил на грапавия и твърд под.

— Така, значи ще ме научиш да летя? — попитах подигравателно.

— Валентин не е от момчетата, с които Били би излизал. Трябва да стигнем до брат ти преди Валентин да го стори.

С тези си думи, Александър заключи дрешника, сграбчи ръката ми и за сега затвори входа към Подземния свят.

Сега когато тъмнината се бе спуснала над Дулсвил, бе изключително важно с Александър да открием Били, но аз бях раздвоена. Днес за пръв път ми се отдаваше възможност да изпитам живот подобен на вампирския. Никога не си бях представяла, че ще прекарам цял ден в ковчег с вампир. Не исках да свършва. Когато достигнахме до прага на таванската стаичка спрях.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Знам.

Представях си живота ми заедно с Александър: триножника му в единия ъгъл на стаята и тоалетната ми масичка украсена с шантави стикери в другия. През нощта щяхме да се скитаме из гробището, ръка за ръка. Щяхме да гледаме Хелуин на големия му плосък телевизор, да се гоним из ужасно скърцащите и пусти коридори на Имението му. Александър протегна ръката си. Неохотно се оставих да ме отведе от въображаемия ми свят. Преминах през осветените от свещи коридори на Имението, през огромните стаи с високи тавани, вятъра се носеше като шепот през коридора.

В подножието на постланото с червено килимче главното стълбище, поздравихме иконома на Александър, Джеймсън, който изглеждаше особено зловещ в черния си костюм. Сигурно имаше среща с новата си приятелка, бившата ми шефка Руби Уайт. Очите му бяха спокойни, но призрачно бялото му лице се покри с червенина, когато заговори.

— Добър вечер, госпожице Рейвън — каза с мекия си румънски акцент.

— Здравей Джеймсън.

— Ще приготвя вечерята ви след няколко минути — каза Зловещият човек.

— Благодарен съм ти Джеймсън, но нямаме врем за това сега — заключи Александър, както Батман на иконома си, Алфред.

Усетих пристъп на болка ме облада, заради самотата Джеймсън — той щеше да вечеря сам в Имението. Но Джеймсън изглеждаше по-скоро облекчен, и докато навличахме якетата си, дочух как говори по телефона: