Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 29

— Ето, — каза той като държеше закопчалката и люлееше амулета сякаш искаше да ме хипнотизира. — Виж с очите си, не с…

Опитах се да го сграбча, но брат ми ги дръпна.

— Имаше четири, — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Хм… амулетите винаги са по четири; нищо ли не знаеш? — заекнах аз.

— Хенри задържа другите два.

— Е, мисля, че те са повече в мой стил отколкото в твой. Дай ми ги.

— Забрави. Изглежда са пълни с кръв, — каза момчето Били възхитен. — Хенри смята да ги тества.

Поколебах се.

— А ти какво ще правиш с тях?

— Ще ги използвам за проекта ни Вампир.

Глава 8. Пещерата на прилепите

Същата нощ, момчето Били и Хенри се бяха разположили в дневната ни и ревностно се занимаваха с вампирския си проект, докато аз правех последни корекции по прическата си.

Чух звънеца да звъни.

— Аз ще отворя! — извиках.

Огледах се на огледалото в коридора. Уверих се, че по зъбите ми няма червило и стегнах черния дантелен пояс около кръста си.

Отворих вратата и видях моето момче мечта, изглеждаше секси в тъмната си свръх голяма черна риза, черни дънки със сребърни шевове и кубинки.

Александър ме придърпа към себе си и ме целуна за здравей.

— Александър дойде! Ще се видим по-късно — извиках, към който и да ме слушаше и затворих входната врата зад мен.

— За късмет момчето Били ще стои вкъщи тази нощ — казах, когато стигнахме до колата на Александър. — Кой пише домашни в петък?

— Няма нищо лошо в това да си прилежен — защити ги Александър като държеше вратата отворена за мен.

— Лошо е когато единия свръхприлежен е брат ми — казах му не съвсем на шега. — Винаги съм искала да имам готин брат. Тайнствен, умен, опасен. А не идиот. Но предполагам, че момчето Били винаги е искал за по-голяма сестра някоя отлична ученичка, така че сме квит.

Седнах в мерцедеса и Александър изкара колата от алеята.

— Руби дойде ли на вечеря миналата вечер? — попитах аз докато проверявах очната си линия в страничното огледало.

— Да. Стария приятел май ще се окаже мечтата на дамите. Става по-трудно да вземам колата му назаем. Даде ми я за тази вечер, но ще излиза с Руби утре вечер.

— Е, къде ме водиш? — попитах го.

— Тайна. И имам изненада за теб, когато стигнем там.

Александър мина през центъра на града и после се отправи към покрайнините на Дулсвил.

— Открих това място миналата нощ — каза той докато обръщаше колата на 180 градуса. — Открих го, когато търсех Валентин. Помислих, че може да се усамотим за няколко минути само ние двамата.

„Само ние двамата“. Откраднат миг, в който най-накрая с Александър да преживеем романтичен антракт на блещукащите звезди и лунна светлина и да не се тревожим за Джагър, Луна, Тревър, Валентин или момчето Били. Мисля, че и двамата чакахме за шанс като този от цяла вечност.

Фаровете на колата осветяваха мъглата, която започна да пълзи по виещия се път, докато най-накрая напълно обгърна колата и изглеждаше сякаш караме през призраци.

Надзърнах през страничния прозорец в далечината. В тъмнината бяла виеща се на талази мъгла обгръщаше безлюдните полета.

Александър отби по един мръсен път. Не можех да различа почти нищо пред нас. Колата се друсаше по пътя, който със сигурност го нямаше отбелязан на никоя карта. Бяхме заобиколени от абсолютна тъмнина и обвити в мъгла поляни.