Читать «Големият удар» онлайн - страница 12

И чукането, и гласът бяха съвсем тихи. Дръжката щракна. Вратата се отвори и в рамката й се открои момичето с играещите очи, което Ейнджъл Грейс нарече Силвия Янт.

Очите й престанаха да играят, щом се спряха на арменчето.

— Божичко! — ахна тя и изчезна.

Почти бях излязъл от дрешника, когато я чух да се връща на пръсти. Пъхнах се отново в дупката и зачаках, долепил око до процепа. Тя се върна с бърза стъпка, тихо затвори вратата и се наведе над мъртвото момче. Ръцете й го заопипваха, забъркаха из джобовете, чиято подплата бях върнал на мястото й.

— Ама че късмет! — изрече на глас и напусна стаята. Дадох й достатъчно време, за да излезе на улицата.

Когато напуснах къщата, тя се беше запътила към Кърни Стрийт. Проследих я до Бродуей, оттам до кръчмата на Лару. Заведението беше пълно, около вратата бе същински мравуняк — постоянно някой влизаше или излизаше. Бях съвсем близо до нея, когато тя спря един келнер и го попита шепнешком, но достатъчно възбудено, за да чуя и аз:

— Тук ли е Рижия?

— Не е идвал тази вечер — поклати глава келнерът. Момичето излезе и затрака с токчета към един хотел на Стоктън Стрийт.

Докато надничах през стъклото на вратата, тя отиде при дежурния на рецепцията и му каза нещо. Онзи поклати глава. Тя пак заговори и той й подаде хартия и плик. Тя надраска нещо. Преди да изчезна, за да заема по-безопасна позиция, успях да видя в кое отделение бе поставен пликът.

От хотела момичето взе трамвай до ъгъла на Маркет и Пауъл Стрийт, тръгна по Пауъл към О’Фаръл Стрийт, където млад мъж с охранено лице, сиво палто и сива шапка се отдели от бордюра, хвана я под ръка и я поведе към стоянката на такситата. Оставих ги да заминат, но си записах номера на колата — охраненият приличаше повече на клиент, отколкото на сподвижник.

Наближаваше два часът през нощта, когато се върнах на Маркет Стрийт и се качих в агенцията. Фиск, който дежури през нощта, ми докладва, че Джак Кунихан още не се бил обаждал. Нищо друго не се беше случило. Казах му да събуди някой от детективите и след десетина-петнайсет минути той успя да вдигне Мики Линан от леглото и да го докара до телефона.

— Добре ли ме чуваш, Мики? — попитах го аз. — Избрал съм ти прелестно ъгълче на една улица, където да прекараш остатъка от нощта. Така че увий си пеленките и припълзи насам.

В паузите между ръмженето и псувните успях да му съобщя името и адреса на хотела на Стоктън Стрийт, описах му О’Лиъри и му казах къде именно е била пъхната бележката за него.

— Това може да не е редовното му свърталище — поясних, — но си заслужава да проверим. Ако попаднеш на следите му, гледай да не го изтървеш от поглед, преди да съм изпратил човек да те смени.

И побързах да затворя насред изблика от неприлични думи, предизвикан от последното оскърбление.

Съдебната палата беше оживена до краен предел, макар че никой още не бе правил опит да освободи затворниците от горния етаж, където се помещаваше предварителният арест. През няколко минути току водеха отвън свежи попълнения от съмнителни субекти. Навсякъде шареха цивилни и униформени ченгета. Полицейският отдел беше същински кошер.