Читать «Големият удар» онлайн - страница 10

Когато горилата се появи отново, зърнах лицето му на светлината на лампата — много мургаво, набраздено от бръчки, широко и плоско, а челюстните мускули изпъкваха силно като тумори под ушите му. Изплю се, повдигна си панталоните и тръгна подир момчето с бавна, наперена походка.

Арменчето влезе в кръчмата на Лару. Горилата го последва. Момчето излезе и спътникът му се заклати на двайсетина крачки зад него. Джак бе влязъл след тях в заведението, а аз останах отвън.

— Все така ли куриерствува? — попитах.

— Да. Каза нещо на петима клиенти. Как ти се струва телохранителят му, а?

— Нямам думи — съгласих се аз. — А ти внимавай да не попаднеш помежду им. Ако се разделят, аз поемам черепотрошача, а ти проследи малкия.

И отново последвахме дивеча. Обиколихме, кажи-речи, всички бърлоги на Сан Франциско — кабарета, евтини закусвални, билярдни зали, кръчми, долнопробни хотели, зали за комар и какво ли не. Малкият навсякъде намираше на кого да каже десетина думи, а между посещенията разговаряше с хора и по уличните ъгли.

Изгарях от желание да проследя някой от тези типове, но не ми се искаше да оставя Джак сам с момчето и телохранителя му — очевидно те двамата играеха съществена роля. А не можех да пусна Джак по петите на някой от онези, защото бе опасно да се навъртам около арменчето. Затова продължихме играта както я бяхме започнали и вървяхме подир двойката от дупка на дупка, докато нощта бавно преминаваше в утро.

Малко след полунощ двамата излязоха от някакво хотелче на Кърни Стрийт и за пръв път тръгнаха един до друг по Грийн Стрийт, след което завиха на изток покрай Телеграф Хил. Извървяха около половин пряка, изкачиха стъпалата на порутен пансион и изчезнаха вътре. Приближих се до ъгъла, където бе спрял Джак Кунихан.

— Изглежда, си е свършил работата — предположих аз. — Иначе нямаше да бие отбой за охраната си. Ако до половин час нищо не се случи, ще си обера крушите, а ти ще държиш къщата под око до сутринта.

След двайсет минути горилата излезе и тръгна по улицата.

— Аз го поемам, а ти остани с другия — казах на Джак.

Моят човек направи двайсетина крачки и спря. Обърна се назад към къщата и вдигна глава към горните етажи. Чак тогава ние с Джак чухме какво го бе спряло. Там някъде крещеше човек. Като писък не беше кой знае какво. Дори сега, когато се усили, едва-едва го чувахме. Но в него, в този жалък виещ глас, се бе събрал всичкият ужас от смъртта. Чух как зъбите на Джак щракнаха. Жалките останки от собствената ми чувствителност са покрити с биволска кожа, но въпреки това косата ми настръхна. Писъкът бе тъй слаб за вложените в него чувства.