Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 6

Срещу Дънкан и Конрад поставиха дъски за рязане, а след това огромен поднос с говежди бут в единия си край, и печено овнешко филе в другия. Друг младеж донесе самун хляб и пита мед в чиния.

Докато се хранеше, Дънкан огледа насядалите около масата. Независимо от думите на Разбойника, мъжете насядали около масата, нямаха вид на честни работници. Те изглеждаха като вълци. Група разбойници, може би, които са били изненадани от Опустошителите по средата на набезите си. След като са ги отблъснали, и поради липса на нещо по-добро, те са се установили, поне за известно време. Мястото беше добро за криене. Никой, дори и човек на закона, не би се осмелил да язди тук.

— А Опустошителите? — попита той. — Къде са те сега?

— Никой не знае — отвърна му Разбойникът. — Биха могли да бъдат навсякъде.

— Това е малко повече от границите на Опустошените земи. Носи се слух, че са отишли дълбоко в Северна Британия.

— А-а, да, възможно е. Не сме чули нито дума. Тук няма кой да носи вести. Вие сте единствените, които сме виждали. Трябва да имате дела от голяма важност за да дойдете на това място.

— Носим съобщения. Нищо повече.

— Споменахте Оксънфорд. И Лондон.

— Точно така.

— В Оксънфорд няма нищо.

— Възможно е — съгласи се Дънкан. — Никога не съм бил там.

Той забеляза, че нямаше никакви жени. Никакви дами, седящи край масата, както би било в едно нормално имение. Ако имаше някакви жени, то те бяха изгонени.

Един от младежите донесе кана с бира и напълни чашите на пътниците. Пивото беше от високо качество, увери се Дънкан след като го опита. Той повтори същото на Разбойника.

— Следващата партида няма да бъде същата — каза Разбойника. — Зърното беше лошо тази година, а също така и сеното. Пропиляхме много време за да събираме сено, дори и от най-лошото качество. През зимните месеци няма да има много за почистване на бедните ни животни.

Повечето от седящите около масата бяха приключили с яденето. Няколко човека бяха заспали масата,с глави подпрени върху ръцете си. Може би спяха по този начин, помисли си Дънкан. Различаващи се малко от животните, без прилично легло. Разбойникът се излежаваше в креслото си със затворени очи. Разговорите в залата бяха затихнали.

Дънкан отряза две парчета хляб и подаде едното на Конрад. Неговото парче намаза с мед от питата. Както каза Разбойникът, медът беше превъзходен, прозрачен и сладък, направен от летни цветя. Не тъмният, тръпчив продукт, който се срещаше толкова често на север.

Догарящият в огнището дънерът, се разпадна в поток от искри. Няколко факли бяха загаснали, но все още от тях се стелеше мазен дим. Две кучета, които се караха за един кокал, се зъбеха едно на друго. Като че ли зловонието в залата беше по-лошо отколкото когато влязоха.

Приглушен звук вдигна Дънкан на крака. За секунда той се ослуша и след това звукът се чу отново — боен вик, предизвикан от гняв, а не от болка.Конрад се надигна.

— Това е Даниел! — извика той.

Дънкан, последван от Конрад, се втурна през залата. Един мъж, стреснат в пиянския си сън, се изпречи на пътя му. Дънкан го блъсна встрани. Конрад го следваше, като разчистваше пътя с тоягата си. Влезлите в контакт с тоягата виеха злобно след тях. Едно куче се втурна, лаейки възбудено. Дънкан освободи меча си и го измъкна от ножницата. Металът просъска докато изтегляше острието.