Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 10

2

За първи път Дънкан усети, че ще се случи нещо, докато трополеше по стълбите на извитото баронско стълбище и прекосяваше фоайето в посока към библиотеката, където, беше му казал Уелз, го очакваха баща му и Негова светлост.

Не беше необичайно за баща му да иска да го види. Беше привикнал с това, но каква ли работа беше довела архиепископа в замъка? Негова светлост беше възрастен човек, натежал от добро ядене и недостатъчно работа. Той рядко се осмеляваше да напусне абатството. Необходимо беше нещо от необичайна важност за да го накара да дойде на старото си сиво муле, което беше бавно, но стъпваше меко, като облекчаваше пътуването на човека, намразил активността.

Дънкан влезе в библиотеката, изпълнена със свитъци от пода до тавана, с цветни стъкла и еленова глава поставена над пламтящото огнище.

Баща му и архиепископът седяха в кресла, полуизвърнати към огъня и когато той влезе, двамата станаха за да го поздравят, а архиепископът изпухтя от усилието да се надигне от креслото.

— Дънкан — каза баща му, — имаме посетител, когото би трябвало да помниш.

— Ваша Светлост — възкликна Дънкан, като побърза да получи благословия. — Радвам се да ви видя отново. Не съм ви виждал от месеци.

Той коленичи и след като благославянето беше извършено, архиепископът протегна символично ръка за да го изправи на крака.

— Той би трябвало да ме помни — каза архиепископа на бащата на Дънкан. — Често съм го викал за да го вразумявам. Изглежда, че на добрите отци им е доста трудно да набият малко обикновен латински и посредствен гръцки, а също и някои други неща в неподатливите им черепи.

— Но, Ваша Светлост, всичко беше толкова тъпо. С какво, спрягането на латински глагол, ще …

— Казано като истински джентълмен — прекъсна го Негова светлост. — Когато дойдат в абатството и се сблъскат с латинския, винаги протестират срещу него. Но ти, въпреки някои прегрешения от време на време, се справи по-добре от повечето от тях.

— Добро си е момчето! — изръмжа баща му. — Аз самият зная малко латински. Вашите хора в абатството наблягат твърде много на него.

— Може би е така — отстъпи архиепископът, — но това е единственото, което можем да направим. Не можем да ги учим как да яздят кон, да въртят меч или да мамят девойките.

— Да оставим шегите настрана и да седнем — каза бащата на Дънкан. — Имаме да обсъждаме важни дела. А ти слушай внимателно. Това те засяга — обърна се той към Дънкан.

— Да, сър — каза Дънкан, като сядаше.

Архиепископът хвърли поглед към баща му.

— Мога ли аз да му разкажа, Дъглас.

— Да — каза бащата на Дънкан. — Вие знаете повече от мене. И освен това можете да го кажете по-добре. Имате подходящите думи.

Архиепископът се отпусна назад в креслото и преплете дебелите си, къси пръсти върху шкембето си.

— Преди около две години баща ти ми донесе един ръкопис, който открил, докато подреждал семейните документи.

— Това беше работа — поясни бащата на Дънкан, — която е трябвало да се свърши преди векове. Документи и ръкописи, всичко разбъркано заедно ни в клин, ни в ръкав. Стари писма, стари ръкописи, стари дарения, стари дела, древни инструменти, всичко набутано в най-различни кутии. Работата все още не е завършена изцяло. Понякога се занимавам с нея. Не винаги е възможно да разбера онова, което намирам.