Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 11

— Да, но…

— Само това ли ще кажеш?

— А какво друго? — зачуди се Чейс.

— Пак ще си поговорим.

— Какъв е смисълът от това?

— Ще разбереш. — Убиецът затвори.

Чейс постави слушалката върху апарата и се отпусна на леглото. Усещаше нещо студено в ръката си. Погледна надолу и бе изненадан да види, че това е чашата с уиски, която още държеше. Вдигна я и отпи. Имаше леко горчив вкус.

Той затвори очи.

Беше толкова лесно да се абстрахира от това.

Или май не беше. Ако бе толкова лесно, както му се искаше, щеше да остави уискито и да заспи. Или, вместо да чака воайорът да го спипа, можеше да му пръсне мозъка.

Отвори очи.

Трябваше да вземе решение как да постъпи.

Естествено, от полицията щяха да се заинтересуват много от обаждането — все пак това беше солидна следа, водеща към човека, убил Майкъл Карнс. Вероятно щяха да поискат да подслушват телефона му с надеждата, че убиецът ще позвъни отново — особено след като бе казал, че пак ще се чуят с Чейс. Може би даже щяха да изпратят полицай в стаята му, както и да му прикрепят опашка — както за негова собствена безопасност, така и с надеждата да хванат убиеца, който възнамеряваше да нападне втората си жертва.

Обаче се колебаеше дали да се обади на полицай Уолъс.

През последните няколко седмици, след като се разчу за медала за храброст, досегашният ритъм на живот на Чейс бе нарушен. Той ненавиждаше промяната.

Беше свикнал със самотата, нарушавана единствено от разговорите му с продавачите в магазините и госпожа Филдинг, неговата хазяйка. Всяка сутрин слизаше в центъра на града — закусваше в „Улуъртс“, купуваше си книги с меки корици, понякога и някое списание — но никога вестници — и всичко, което му бе необходимо за храна. Два пъти седмично се отбиваше в магазина за спиртни напитки, а обедните часове прекарваше в парка, зяпайки момичетата, които отиваха да хапнат в обедната почивка, след което се прибираше вкъщи и прекарваше остатъка от деня в стаята си. По време на дългите следобеди четеше и пиеше. Когато се стъмваше и той вече не можеше да вижда ясно буквите, си пускаше малкото телевизорче и гледаше архивни филми. Някъде към единайсет вечерта привършваше бутилката за деня, понякога си приготвяше лека вечеря и лягаше да спи.

Не бе кой знае какъв живот — определено не беше онова, което бе очаквал някога, но беше поносим. Понеже бе простичък, той беше също така и стабилен, надежден, лишен от съмнения и несигурност, от необходимостта да прави избор и да взима решения, които биха довели до нов срив.

После, когато новината за героя от Виетнам, който отказал да се яви лично на церемонията по награждаването с медал за храброст в Белия дом, гръмна по света, не му останаха нито време, нито възможности да продължава простичкия си начин на живот. Добре, че не беше отказал самия медал, понеже тогава около него щеше да се вдигне такъв шум, че Бен просто нямаше да го понесе.