Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 9

В един и петнайсет паркира колата си пред къщата на госпожа Филдинг. Изпитваше облекчение, че нито един от прозорците не свети. Отключи входната врата толкова тихо, колкото му позволяваше допотопната ключалка, успешно прескочи всички скърцащи стъпала на стълбището и накрая се добра до таванския си апартамент. Той представляваше голяма стая, която му служеше едновременно за кухня, спалня и дневна, а към нея имаше малка тоалетна и баня.

Бен заключи вратата.

Вече се чувстваше в безопасност.

Естествено, той си даваше сметка, че вече никога няма да е в безопасност. Никой не беше в безопасност. Безопасността беше илюзия.

Слава богу, тази нощ нямаше да му се налага да води безкрайни учтиви разговори с госпожа Филдинг. Хазяйката му често се появяваше пред него в неизменния си домашен халат с незакопчани горни копчета, разкриващ неапетитните извивки на рибешко белите й отпуснати гърди. Чейс не можеше да проумее защо на тази възраст жената проявява такава нескромност, да не кажем небрежност.

Той се съблече и изми лицето и ръцете си. Всъщност изми ръцете си три пъти. Напоследък твърде често миеше ръцете си.

Разгледа раната от ножа на бедрото си. Кръвта се бе съсирила. Той проми раната, дезинфекцира я със спирт и я превърза.

Завърши лечението, като си наля чаша „Джак Даниълс“ и пусна вътре две кубчета лед. Отпусна се на леглото с питието в ръка. Обикновено изпиваше половин бутилка на ден. Този ден обаче заради проклетия банкет трябваше да се въздържи. Никога вече.

След първите глътки отново се почувства чист. Съвсем сам, с бутилка качествено уиски — единствено тогава се чувстваше чист.

Тъкмо си наливаше втора водна чаша, и телефонът иззвъня.

Когато се нанасяше тук, изобщо не искаше телефон. Никой нямаше да го търси, а и той нямаше желание да се обажда на когото и да е.

Госпожа Филдинг обаче не можеше да повярва, че някой може да живее без телефон. Като си представи, че трябва да му предава всички съобщения от хората, които го търсят на нейния телефон, тя настоя в стаята му да има отделен апарат, включвайки го като условие в договора.

Това беше дълго преди тя да разбере, че наемателят й е герой от войната. Даже преди и той да го разбере.

Няколко месеца телефонът мълча, като се изключат случаите, когато самата тя му се обаждаше от долния етаж, за да му съобщи, че пощата е пристигнала, или пък да го покани на обяд.

След известията от Белия дом и след вдигналия се шум около медала започнаха да му звънят по няколко пъти на ден, и то все непознати хора. Те или го засипваха с поздравления, които той не заслужаваше, или го молеха за интервюта за най-различни издания, които никога не беше чел. Обикновено Бен отрязваше всички. Досега никой не му беше звънял късно през нощта, но той предполагаше, че с покоя, към който бе привикнал в първите месеци след уволнението си, е свършено.

Продължаваше да не обръща никакво внимание на телефона, концентрирал се върху питието си. Обаче, когато проклетият апарат иззвъня за шестнайсети път, си помисли, че обаждащият се е по-упорит от него, и вдигна слушалката.