Читать «Любовта на черния конник» онлайн - страница 7

— Сигурен ли сте, че жена ви няма да се сърди за парите, които похарчихте за мен? — погледна го загрижено тя.

— Скъпо мое дете! Не мисли за това! Маргарет изобщо няма да се сърди. Тя е мила млада жена и аз съм сигурен, че ще се разбирате много добре. — Кехлибарените му очи проблеснаха лукаво и той добави: — Аз съм богат човек, въпреки че ако през ноември изберат Линкълн за президент и той освободи робите ми, ще стана значително по-беден. Но шегата настрана — това, което похарчих за теб тази сутрин е само част от цената за една единствена рокля на Маргарет.

Поуспокоена, Сара сериозно заяви:

— Обещавам, че ще работя много за вас, сър. Кълна се, че никога няма да ви бъда в тежест!

— Сара, Сара, ти пак продължаваш! Дете мое, ти не идваш в къщата ми като прислужница! Ти си дъщеря на мой братовчед, от когото имам най-хубави спомени и ще влезеш в къщата ми ако не като моя дъщеря, то със сигурност като уважаван и ценен член на семейството.

Сара почувства как очите й се изпълниха със сълзи и буца заседна на гърлото й. Извърна лице, за да скрие вълнението си.

— Благодаря ви. Ще се старая никога да не съжалите за добротата си към мен.

* * *

Сам и Сара яздиха близо три седмици, докато стигнат Магнолия Гроув и през това време се опознаха добре. Отначало Сара се смущаваше да пътува с човек, който не й беше баща, но Сам я разубеди.

— Сара, сега аз съм твоята опора. Баща ти те повери на мен и вече си под моя опека. Освен това аз съм почти на четиридесет и пет години и съм почти на възраст да ти бъда дядо — добави закачливо той. Защо не мислиш за мен като за твой баща?

— Ще се опитам и мисля, че няма да ми е трудно — усмихна се през сълзи Сара.

Сам я беше потупал по рамото и те продължиха пътя си, като с всеки изминал ден се привързваха все повече един към друг. Тя му разказваше за щастливите дни в Мокингбърд Хил и за ужасните времена, които бяха последвали след загубата на Матю, а после слушаше с широко отворени очи трагичната история за първата жена на Сам, прекрасната Маделина Алварес, майка на единствения му син — двадесет и седем годишния Янси. С тъжна усмивка на изящно изрязаните си устни Сам бе казал:

— Ние бяхме толкова млади — почти на твоята възраст — и толкова се обичахме, че когато бащите ни не искаха и да чуят за сватба, ние избягахме и се оженихме без тяхно съгласие. С изключение на кратки периоди обаче ние не бяхме истински щастливи… — Той въздъхна замислено. — Баща й — дон Армандо — беше горд испански аристократ, а моят беше също толкова горд, тъй като бе един от първите заселници в Тексас, последвали Стивън Остин. Дон Армандо беснееше при мисълта, че единственото му дете, наследница на голямо ранчо, се е омъжила за гринго, а баща ми Анди беше не по-малко ядосан, че неговият единствен син се е влюбил в някаква испанска уличница, въпреки че семейство Алварес води родословието си от конквистадорите. — Сам се усмихна кисело. — Не беше забавно, но в крайна сметка дон Армандо надмогна яда си и щом Янси се роди, той ни прости. Моят баща обаче никога не го направи, нито прие Янси за свой внук. Честно казано той ненавиждаше Маделина. Анди не можеше да приеме брака ни и направи черен живота на Маделина и Янси. Аз трябваше да предприема нещо, но не бях достатъчно силен, за да му се противопоставя.