Читать «Любовта на черния конник» онлайн - страница 5

Сара не беше едра. Почти на седемнадесет години, тя беше малко над средния ръст, но стройното тяло, издължените кости и деликатните черти я правеха да изглежда много по-крехка, отколкото беше в действителност. Дългата й коса с меднозлатист цвят този ден беше сплетена на плитки и увита на кок от двете страни на главата й и въпреки износената зелена рокля и грубата работа, тя изглеждаше елегантна.

Безспорно така мислеше и джентълменът, който току-що бе оставил коня си в конюшнята в задния двор. Той спокойно наблюдаваше как тя се мъчи да повдигне тежката кофа над оградата на кочината. Отвътре в калта пред едно очукано дървено корито се тълпяха и грухтяха дузина вече големи прасета. Единствено коритото и яката ограда не им позволяваха да я стъпчат. С изражение на сурова решителност Сара най-после успя да прехвърли кофата; помията се изля долу в коритото и сред оглушителна врява свинете се сбиха за парчетата храна.

Дъждът вече не валеше толкова силно, но Сара се бе измокрила до кости. Чак когато се обърна и се запъти към къщата, тя забеляза високия джентълмен, който стоеше до конюшнята. Тя разбра, че той наистина е джентълмен по стилната кройка и финия плат на палтото му, както и по бежовите кожени ръкавици за езда, които носеше. Под ниско нахлупената широкопола шапка се забелязваха гладко обръснатите му бузи, а прошарените мустаци бяха грижливо оформени. Той беше мъжествен човек с благородни черти, около четиридесет и пет годишен — на възрастта на баща й и очевидно не беше някакъв мърляв чужденец, търсещ временно подслон от дъжда. Сърцето на Сара заби силно от вълнение. Можеше ли да бъде той?

Докато тя стоеше и го наблюдаваше с тревожно нетърпение, мъжът се усмихна и приближи към нея.

— Винаги щях да те позная, моето момиче — каза усмихнато той. — Ти безспорно приличаш на Матю — даже и в тази обстановка. Ти трябва да си Сара, а аз съм Самуел Кантрел, братовчед на баща ти — протегна й той ръка, а кехлибарените му очи я гледаха развълнувано.

Независимо че бе решила да бъде твърда, бремето на последните месеци се оказа прекалено тежко и очите на Сара се изпълниха със сълзи. Миг по-късно Сам Кантрел я бе прегърнал, а тя ридаеше неутешимо.

— Хайде, не плачи, дете мое — меко я успокояваше той, поглаждайки с ръка мократа й коса. — Сега си в сигурни ръце. За нищо не се безпокой. Ние с жена ми Маргарет дълго обсъждахме твоето положение и решихме ти да живееш с нас в Магнолия Гроув като наша малка племенница. Маргарет очаква първото дете и ще има нужда от помощ. Трябва да си помагаме… Ти ще си идеална компания за жена ми, а после и за бебето. Повярвай, детето ми, никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за бъдещето си — ние ще се грижим за теб. Това желаеше Матю и тъй като за нещастие той вече не може да го изпълни, аз с удоволствие ще го заместя. Хайде сега, изтрий сълзите си.