Читать «Незабравимо време» онлайн - страница 197

— О, Боже, та нали аз съм собственикът на тази къща!

Ема зяпна от почуда.

— Какво? Вие сте собственикът? Господи, бях забравила, че къщата е продадена. Сигурно си мислите ужасни неща за мен, след като можах да кажа такова нещо.

— Не, съвсем не мисля така. Значи вие бихте била щастлива в дома на Хъбаруд? Имам предвид в такава къща?

— Да, наистина бих могла — Ема деликатно допря кърпичката до очите си. — Никой не знае, че се чувствам така. Винаги се правя на много самоуверена, но в действителност не съм. Плаша се от толкова много неща, които другите жени приемат за съвсем естествени.

Джордж неловко я потупа по рамото.

— Вие сте като парниково цвете. Всеки ден трябва да бъдете наглеждана. Ами, ето, вземете например моята къща. Имам икономка, която се грижи за всичко. Тя знае какво искам, преди аз самият още да съм разбрал.

— Вие можете да си позволите да имате икономка? — попита Ема, без да си даде сметка какво казва.

— Тук ми плащат повече, отколкото предполагате. Наех една жена без деца и без жилище. Тя се зарадва, че получи стая и храна, а аз печеля от това, че къщата ми е добре стопанисвана. Освен това, тя няма претенции към скромното възнаграждение, което й плащам.

— Наистина ли? — Ема се замисли. — Как прекарвате свободното си време?

— Почти никъде не ходя — той извърна глава. — Хората тук не ме приемат, защото ме смятат за политически авантюрист.

— А не е ли така?

— Някога наистина бях такъв, но сега тук имам собствен дом, а в този магазин работя вече от години. Не дойдох тук, за да се напечеля и да си тръгна. Дойдох, за да остана, но се чувствам самотен, съвсем искрено ви казвам.

— Дори и в черквата не ви виждам.

— Не съм католик.

Ема го зяпна с широко отворени очи.

— Не сте ли?

— Посещавам методистката черква в Саилър Сити. От къщата ми е горе-долу на същото разстояние както и тукашната църква, само че в противоположната посока.

— Не би трябвало да седя тук и да разговарям с вас — каза Ема. — Какво биха си помислили хората, ако ни видят? — Тя стана припряно. — Та за какво бях дошла?

Джордж скочи и сякаш преди да осъзнае какво прави, той хвана ръцете й.

— Госпожице Ема, може и да ме намразите за това, което ще ви кажа, но трябва искрено да ви призная нещо, преди да е късно. Аз съм влюбен във вас. Знам, че вие едва ли ще отговорите на чувствата ми, но аз просто трябваше да ви направя това признание. И никога вече няма да отворя дума за това.

Ема се втренчи в него.

— Наистина ли мислите това, което току-що ми казахте?

— Кълна ви се. Дори и да ме намразите за това.

— Да ви намразя, затова че ме обичате?

Тя се почувства поласкана и щастлива. Какво ставаше с нея?

— Ако не бяхте признали, че изпитвате колебания по отношение на предстоящата ви женитба, никога нямаше да ви го кажа. Знам, че не изповядваме една и съща религия и че дори само това е достатъчно, за да не бъдете моя, да не говорим, че сте сгодена за друг. Ако обаче мислите да се откажете от брака си с него, искам да знаете, че има мъж, който ви обича.

— Просто не зная какво да кажа.

Мислите бушуваха в главата й.

— Не е нужно да казвате нищо.